И скоро пак

Направен камък. Зад него самороден. Впивам поглед и мисъл отвъд бордюра, който е границата между истинското и изкуственото. Прекрачвам и съм там. Отвъд шума, рутината, озлоблението, суетата. Отвъд всичко онова, което ме отвлича от чистотата, упоява способността за наивна радост от простичките огромности и убива съзнанието за смисъла.
 Уханието на гора е дълбоко. Тежи с могъществото си и пази в обятията на вековността си. Има си дори свой вятър, който като бъбрива добродушна старица разказва истории за незапомнени времена и чудати същества. После също палаво дете изчезва, само за да прегърне мислите ми със зелена тишина.
 Едно дърво се е съблякло. Болната му кожа гние и ще храни някое бъдещо здраве. Гладката снага ухае на живот. Изтегнато нагоре се кипри с красивата одежда и потрепва с плавен жест, подавайки началото. Концертът започва. Накацали по клоните хористи с черни фракове светват фенерите в мъглата на душата и огласяват пътеката към чувството за свобода.
 Пълнота в самотата, уют в огромността, безвремие в мига...
 След малко отново ще прекрача в безжизнената суматоха на посипаната с отровен прах цивилизация и всичкото ми ще тъгува до като брои миговете, когато ще се върне пак.