Пловдив

Дори нямаше да ми хрумне да пиша за Пловдив. Като една обичайна дестинация - какво пък ново. Да, любими места и преживяване, ама пък не може и все на шоколад да се живее - накъртва. И затва - без пътепис. Ама нееее. Всъщност, трябваше да се срещнем с една София. По пътя се обадихме на още една София, да се срещнем и с нея. Преди да стигнем, звъня на Елица. Не чувам opener-a “Ъ-ББББАААААА” (което е звуков подпис на титлата четинянска “овца”), защото тя тъкмо влиза в музикалното, където ще има концерт и - някак не върви да се изцепи с текезесарско провикване, макар и с толкова дълбок елитарен корен за принадлежност. Само каза “дааа?” и се разбрахме. Пристигаме. Събота е. Хубаво време. Център. Докъдето поглед и представа стигат - все е зона. Синя. Мисия невъзможна, ама не с Том Круз. Толкова въртене и обикаляне дори на мен не ми се е случвало, а аз съм недоглеждаща, не-умееща-да-паркира и обикновено правя кръгчета, за да попадна на сгодно за шофьорските ми дефицити място. Тук няма никакво. Половин резервоар газ по-късно, попадаме на едно! Пускам 4 смс-а зона и СМЕ НИЙ! Гаааааааз, на Пловдивско приключение. Оказахме се много близо до кръчмата, дето Ела полива с отбрана компания успешния концерт и се присъединихме към таз харна група. Аз съм си вкъщи. Със стари познайници и гигабайти истории (ама не от казармата). То смях, то случки, то бисери, то трагикомедии… Опп, организирахме концерт. Ту-би-анаунст! Проф. Бураджиев звъни на втората София, която се оказва негова студентка и хористка, за да придаде тежест на предстоящата среща. В тоз момент Женито обяснява как се броят пръстите на ръцете при пианистите. Не знаех за тоз подход (от 5-годишна се познавам с пианото, но тоз новаторски емпиричен мето̀д принесе смисъл на съществува̀нието ми). Състои се в следното - под нотата пише 4. Това значи, че трябва да се изсвири с 4-ти пръст (това при пианистите е безименият). В случая ученикът се вторачва в ръцете си и започва да ги изследва с внимание и напрежение, способно да материализира цифрички под ноктите, но уви, не се получава. За да провери дали гледа от правилната страна, обръща ръцете с дланите нагоре, но за съжаление и от тази страна никъде по пръстите не е надписано кой-кой е. Тук идва моментът, в който опитът ще си каже тежката дума. Поставя ръка на клавиатурата първо с дланта към клавишите, след това обратно, но и така не стига до еднозначен отговор. Време е госпожата да се намеси. Ако бях аз, щях да напусна, но Женито е душа човек… Междувременно професорът е поръчал на София-2 да не ни отказва, за каквото и да иде реч. Мира вече мисли репертоар за концерта от по-горе, дето “ту-би-ънаунст”. След греховно добра торта и тофифи с кокос!!!! omg!!! се разделяме. Елица не я пускам, тя идва с нас. Разбира се, има фотосесия при Мильо. Ела вече е под заплаха да попадне в някой диспансер, защото по два пъти в седмицата, на отиване и навръщане, се снима там. След време пред Мильо ще има още една бронзова фигура - на Илиева, закачливо гледаща в Мильо, симетрично с ръка зад ухото. Може би на гърдите ѝ ще виси надпис -“ЪЪ-ББББАААА”, което пък ще значи, че всички от академичния, ще висим там. Капана. Дюкянчето на кафето. Ела вижда две момичета, но полата на едната грабва и двете ни. Решава, че ще предложи на Мира, това да им бъдат новите сценични одежди, но аз я заплашвам, че ако не слуша, сериозно ще ѝ купя такава. Бързо сменяме темата. Идва С-2. Все едно се познаваме цял живот. Слънце ☀️☀️☀️ ❤️❤️❤️. Дъра-бъра-дъра-бъра и за малко да изтървем уговорката със София-1. Гаааааз към “Елизиум”. Иначе имаме много арт вид - ходим с по един статив в ръка и с кафе в другата. Аз куцам… Намираме го. Основите на галерията са римски път и крепостна стена от 1-ви век. Намираме и една Вяра. Не в разкопките, а на входа. Всеки момент започва концерт на джаз трио - Three Men Orchestra. Ооохххх… Като горещ нож в масло. Аз съм маслото. Споменах ли, че организирахме още един концерт в София? Ту-би-ънаунст 2. Вечерна разходка по центъра и вечеря с новата любима салата - настърган морков, бейби спанак, рукола, черита и маслини, подправени с лек майонезен дресинг. Ходейки към колата си задаваме въпроса - като се приберем, с какво-аджеба-ще си кажем “здраввеееййй” (след една грешка на езика, вместо “наздраве”, стана и остана “здравей”). Влизам в едно магазинче и девойчето тактично предполага - 0,5, нали? Аз почти се обиждам. - 700, моля! Вече спокойно можем да си затръгваме. Про̀грамата изпълнена на 1000. Пловдив бе, Пловдив! Щеш-не щеш, все те изненадва приятно 😍. И за да не е съвсем шекерено - един турбо кретен караше хипер неритмично и притеснително, като любимото му занимание беше да минава на дълги тотално нелогично и в най-абсурдните моменти! Надявам се скоро да му вземат книжката, преди да е направил някоя простотия. На влизане в София джазчето започва да пуши. Не само онзи на магистралата е кретен. Не сме сипали вода. 🤦🏼‍♀️ Прибираме се по живо по здраво. Ей тва е начало на Великденска ваканция! Така трябва да започват всички отпуски! Здравейте 🥃🍫 муз. Г. Минчев - Филибето

Ниш, Зайчар

Вечер в с. Люлин. Една гледка, едни сладки приказки, една софра, една идилия... Ха, да видим утре дъл' ще станем да тръгнем нанякъде. За втори път основен план е Ниш. Ама не си разплитаме чорапите, ако се успим. Другаде ще е. Утро. Всякакви пилета чуруликат. Пролет, кво да я прайш. Нямаше да ѝ се радваме толкоз, ако беше вечна. А така - като идва периодично и е лелеяно вълшебство. С цялото мотане, все пак ще има време за сръбски приключения. Ето ги и тях. Ниш е готин град. Едно време е бил "средата на българската страна" - според кръстоносец от Първия кръстоносен поход (През 1096 г. през българските земи по Виа Милитарис, тогава под византийско владичество, минава Първия кръстоносен поход). Между 3 и 7 в., градът се заселва от племена от българската група. Част е от Първата българска държава по времето на хан Крум. Известното Нишко въстание от 1841 г. е въстание на българското население срещу несправедливостите при прилагането на Гюлханския хатишериф. Въстанието е жестоко потушено. Точно по това време в Ниш се ражда моят пра-дядо Илия. Семейството тръгва за Бесарабия, но спира в Русе, където се установява. Но по повод Ниш - изпратен заради събитията покрай въстанието, пратеник на френското правителство, отбелязва Ниш като столицата на България. Градът е предаден на Сърбия от Русия през 1878 г., като компенсация за това, че Сърбия не може да се разшири в Новопазарско и Санджак.  Пристигаме съвсем навреме и едночасовата разлика ни е добре дошла - един час назад, далавера :)) Още с влизането в едновремешната крепост (римска, после византийска, после османска...), насреща - пиано. Нещата започват добре :) Е, да, "всичките му ноти свирят едновременно" - както казваше Попандов за акордеона, с който скачаше от един камион в "Щурец в ухото", но пък кукичката за туристите е атрактивна. Пианото принадлежи на Jazz музея, който наистина е първото нещо след входа в комплекса. Иначе неизползваемо, пространството би останало скучно и празно, ако някой свеж ум не се бе сетил за това, за което се е сетил и реализирал. Хвала! :) Единствени посетители сме, заговаряме се с Драган и той пуска на джукбокса изпълнение на Васил Петров. Обикаляме музейчето. Очарователно. Всеки август, вече 30 години, тук се провежда международен джаз фестивал. Разприказвахме се и за фестивални неща, как иначе! Ето на това му казвам Чудесно Начало на Разходка.Тръгваме навътре към комплекса - едновременно парк, музеен архив, културен и туристически център, старини и... спортни съоръжения. От това по-пълноценно използвано място на бивша крепост - здраве. Точно на гърба ѝ, обаче - културен шок. Е, не точно, щот е болезнено познато, но - да речем - изненадващо и връщащо в балканската реалност. Вземаме целият Женски пазар и го изсипваме на площ от два физкултурни салона. Закупихме си ракия. Ама дюлева. И от тук - "Беж, Лиске, да бягаме". Супер, излизаме пак на Нишава. Вдясно - Университетът. Хубава сграда. През реката и сме в идеален център. Мини разходка по малките улички, където е пълно с контрасти от всякакъв тип. Героите са леко изгладнели и докато попиваме атмосферата, активно се оглеждаме за някакви локални кулинаризми. В края на главната и леко вляво, след светофара, има мини площадче, откъдето започва уличката на храната. Изобщо не сгрешихме. Търся си готвач, който да установи по снимка, какво има в една заливка. Доволни и на-ръба-на-преяждането тръгваме обратно по главната. Тъй като няма място ни за десерт, ни за кафе, стискаме ръцете това да се случи някъде на връщане. Тито видя, че по магистралата имаше отбивка за Зайчар, реши че ни е напът. Мда, всички пътища водят до... София, но без уточненията през къде. Аз съм тръгнала да се возя и да зяпам, все едно през къде :) Малко ме притеснява, че на таблото на колата нещо започна да мига и харда ми стърже в тая посока, но и на нос да застана, няма да променя нищо, тъй че - споко. Минаваме през селца като нашите, през мизерия и теснотия като нашите, намираме неожулено място на джазчето и го ожулваме, но главно се чудим - това ли е пътя. Спираме, питам. Момичето се скрива някъде, след малко излиза и казва:"Право, право, само по белата линия". Мхм, ми то "белата линия" къде да те заведе, я. След още няколко десетки километра излизаме на по-главен път. Хубав. Табелите - жълти. Нацъфтяло. Стара планина. Ама няма щъркели, странно. В село Свърлик виждаме Тимок. Ей от тук, значи, започва Стара планина и тъй чак до Черно море. Красиво, бе! Ама както казала ламята, дето живяла през девет планини в десета - "б@си, колко далече...". Ни Зайчар, ни Лесидрен, ни Вълкодав... По едно време ГЧ обобщава:" много се отдалечихме". Аре бееее, верно??? Няма значение, имаме сладолед да ядем в Зайчар! И аз се чудя и се мая, татко кви ги е вършил тук. Щот знам, че е бил първата година по разпределение учител в Зайчар. На другия ден след консултация вкъщи разбирам, че има бургаско село Зайчар, но за момента таз подробност ми е чужда. Стигаме. Тук има фабрика за бира. То май стана алкохолен туризъм тва нашето... Нищо, де, кво! Търсим сладкарница. Джан-джун няма в неделя следобед. 'Ми сиеста... Все пак намираме сладка соц. сладкарничка. Много приятна и широко усмихната сладкарка, как да не ти е сладко. Подавам се навън и виждам как едно момиченце - 10-12 г., в златист клин и същото потниче е застанало пред една кола на аварийки. Продължавам да наблюдавам, защото леко се притесних - готова съм да тръгвам, ако се наложи нещо да помагам. Детето се оглежда, явно ще пресича. След известно време успява. Колата, обаче не тръгва и продължава да си седи по средата на улицата на аварийки. Е, не е Цариградско, но движение си има. Коли заобикалят, изчакват, отбиват... това продължава поне пет минути. Ха, да познаем причината? Мама спря там, за да може детенце да влезе в магазина да си купи сладолед. Сладко, а? :)))) Явно няма да се ходи до Димитровград за паприка у павлаци. Решаваме да си влезем в БГ през другата граница - Връшка чука. При всички положения е по-близко. Ама не знаехме колко. Ами... на 11 км. се оказа. Който иска, нека смята колко "покрай" магистралата е Зайчар :D На границата ми е едно такова мило и родно, влизаме си и съм си у дома. Е, в много широк смисъл, но у дома. Тръгваме по път, дето ако не ви се налага, не ползвайте - към Белоградчик. НООООооооооо... всяка неволя има и добра страна. Село "Вещица"!!! От колко години искам да я видя, ако знаете... ама това е друга история. Даже са две. Фотосесия пред табелата, обожаваният люляк и газ до газостанция, че сме на изпарения вече, но газостанция немА чак до началото на Петрохан. Прибираме се - кой прегладнял, кой с корем на топка от завоите, но пък с люляк и точно-точно стигнали пари за кенчета зайчарско. И ракия. И няколко гигабайта видеа и снимки. За финал - съчетание с мухобойка (един мащабен екземпляр неоантроп гони из стаята една musca domestica). К'во му трябва на човек... трябва му работещ редакторски прозорец в блога, щот това фаорматиране ми скърца по нервите...

Етъра, Боженци, Орешак

-Накъде утре? -Ниш. -Суупер. ... Утре. -Успахме се. -Да. -Накъде? -Трявна. -Супер. ... -Ходила ли си в Етъра? -Не. Няма какво да разказвам за Етъра, то сигурно само аз не бях ходила, но ако съвсем случайно и друг не е - да иде! Всяка дъсчица, камъче, улейче, кукичка... е произведение на изкуството. Думата "музей" винаги ми е била малко непривлекателна, заради естеството и начина на представяне на съдържанието си. Но ето такъв музей - да :)  Докато си дърдорим как трябва да планираме два дни с нощувка в района, че има много за гледане, продължаваме за Боженци. Бонбоните "теменужка" от шекерджийницата на центъра, са #единпът! Виж, кафето на пясък, го предпочитам на Босфора ;)  Орешак - дълга права широка улица. Води почти до Троянския манастир. Тамошният музей беше затворен. Но пък манастирските котараци са си манастирски котараци :) *имам същия коментар за форматирането от предния път... дали вече не го поддържат този блогър, хм...

Видин, Лом

След Гургулят, нямаше как да не се иде до Видин. Още повече, че улицата, на която живея е на името на водещият капитан в отбраната на Видинската крепост през Сръбско-българската война ( Българско военно чудо: Героичната отбрана на Видинската крепост - Последни Новини от DNES.BG ) .       Освен, че е далеч и че преди години се бях запознала с една мила дама, която каза колко много ѝ липсва родния град и от години не е ходила там, нямах никаква информация, нито лични впечатления.         Едно пролетно, едно слънчево, едно такова, точно за разходка. И пътят един такъв - на дупки и с тежък трафик. Кафето чак във Враца, ама пък с гледка. Тито вика - "навръщане ще минем по друг път". Ми добре. И да не е, няма да забележа, но още не знам, че не съм права.       Продължаваме смело и свежо напред, няколко дупки по-нататък, бялото ми яке е на пръски и петна от кафе, ама пък навън е едно пролетно, едно слънчево, едно такова, точно за разходка :)        Дърдорим си по пътя, хилотим се и още два часа по-късно пристигаме. Първо впечатление - брех, голям град! Второ - и хубав. Трето - Дунава по-скоро зеленей. Отправяме се право към Баба Вида, затова сме дошлЕ. Няма как да отидеш за "набързо". Обиколката, без да се заплесваме, е не по-малко от час. Внушително съоръжение. Строено върху древноримски основи от II-ри век, си остава с основни функции през вековете (Баба Вида – Уикипедия (wikipedia.org). Историята никога не ми е била сила, поради слабата ми памет и многото данни в таз нАука за помнене. Друго си е, обаче, като си на мястото. Само един поглед и едва-ли-не възстановките започват сами. "Царската" стая е колкото средностатистическа кухня. Филмираните епоси внушават разкош, който не е бил твърде характерен за вдъхновителите на въпросните касови продукции. На подобни места се зараждат много въпроси с много пластове и разклонения, дето си носиш мислите дни наред след това увили те (и уловили те) като забрадка.           А навън все така едно пролетно, едно слънчево, едно такова, точно за разходка. Да, но героите са прегладнели. Тито ще ме води на специално място - и тук е бил, не се изненадваме, нали? И тук знае кръчмите - съвсем пък не се изненадваме. Отиваме на корабче. Докато обядваме вкуснотийки, навън се разминават шлеп и патка. Не след дълго от посоката на патката се задава ентусиаст на падъл. Искам да го видя срещу течението :D          На главната има розови телефони с карти. Имат сигнал. Имат и остатъци от "Валентина". И чудни алеи. И къщички с малки бизнеси покрай алеите. Не, не жилищни, а еднотипни и като част от главната. На Стамбол Капия има табела от наводнението през 1942 г. - водата е достигнала около 2 метра...          - Да ходим до Лом - Е, как няма да ходим до Лом! Речено-сторено. А пътят не само на дупки, ами и с наклон като на писта, особено по завоите, пък между Видин и Лом, те са много.            Арчар е мястото с най-много щъркели на глава на населението, ако не са и повече. Официално махнахме мартениците.           Лом има отряд рибари-несъбеседници. Дума не си обелват, но всички се познават и когато някой улови нещо, минава през всички и показва улова. В таз идилична следобедна медитативна картинка, розовото колело на централно разположения човек с въдица, се заяви твърде крещящо.              Не намерихме къде да хапнем торта по реката и затова тръгнахме навътре. Точно в началото на главната е училището. Много приятно място за училище, наистина. Не се сещам за друго такова. Не се отдалечихме много, защото решихме, че вероятно центъра е от другата страна и ще идем с колата. Ами не отидохме, но открих новия си любим сладолед на клечка. От хладилник в бензиностанция. И както беше казал ГЧ, навръщане минахме по друг път. И както казах - не бях права, че няма да забележа, откъдето и да минеше. ЗабелезАх! И още как! Чуден път. Лом-София, покрай Монтана и зад Враца, към Лъкатник :)) Ай ся, ако някой разбере - черпя от любимия сладолед!           Ама красота - склоновете побелели от цъфнали дръвчета и все едно са меки и пухкави, погледът се плъзга по широко и тъмно зелено, спотифай - на дейли плейлист, а навън едно пролетно, едно слънчево, едно такова, точно за връщане от разходка. Слънцето започва да пада и цветовете топли и меки, абе... съвършенство. Само прозорците на колата не се вписват и тя самата, сякаш едвам оцеляла от битка с кал и прах, ама то пък много съвършено не е на съвършено. Прохода през планината, сякаш 2-годишно драскало с химикалка. Щом излязохме на Лъкатник, вече го броим да сме се прибрали, ама красотата на дефилето малко не ѝ се насладих този път. В повечко ми дойдоха драсканиците-завои :) После дори не можах да си изпия последната останала смокинова ракия, а трябваше да чакам да ми се наместят вътрешностите, но горещият душ винаги прави чудеса! Изобщо - да ми имате проблемите!         Хай', до следващата дестинация.     ps - изобщо не знам защо не ще да се форматира и изглежда така безумно... не е "арт" решение.

село Гърло, Драгоманско блато, Гургулят

Къде-къде... в Пловдив. Да де, ама всичко живо е тръгнало натам за допълнителния почивен ден. Ще тръгнем в другата посока. Озоваваме се на място, за което сме чели преди година-две и така и не организирахме ходене. Кладенец "Пусто гърло", край сегло Гърло, близо до язовира. Да се чудиш и маеш как изобщо са го открили. Предполага се, че е от 13-14 в. пр. н.е. и е било светилище и/или обсерватория за наблюдаване на конкретна зведа, или съзвездие. Строено с груб камък и сводесто. Със стълби, с всичко... А ние си мислим, че сме голямата работа и сме измислили топлата вода. Уникално място в нищото. Чудя се какви ли невероятности има на всяка крачка и съвсем не дълбоко в пластовете земя. Може би е по-добре да не знаем и все пак да си остане запазено, макар и забравено, че изобщо не сме пораснали с косъм дори от пещерните времена, пък каквото и ще да си говорим. Айдеее, звуча като кисела лелка, но това е положението. Зли сме. Е, някои не сме :D Колата е на изпарения, ама Тито е решил да я засече до последно и малко преди границята вече зареждаме. Чакам да платя и през прозореца виждам релеф, дето врата ми настръхва. Излизам и соча. Отиваме натам. Близо до Драгоман. До блатото. Планината е Чепън, не висока, но засмукваща внимание. Още е рано за цялата флора и фауна в блатото, но минахме по основните маршрутчета. Още има следи от пожара преди време. Тъжно, но природата си се възстановява, слава Богу. Само да не ѝ пречим много, ще процъфтява. А ако ѝ пречим, ще се отърве от нас. Айдеее, пак лелка=черногледка... Не, в страхотно настроение съм, просто равнодушно си го казвам, щот абсолютно вярвам в това :) Пътят вие по почти черни пътища, дето го подготвят за асфалтиране. Минаваме през интересни селца с още по-интересни имена. Виждаме стадо крави, чийто патир е на АТВ - страхотна гледка! Върху това може да се разсъждава томове ;) По едно време децата махат - искаме да идем там. Къде е тва "там". Сочат нещо на баира. Влизаме в Гургулят. Тръпки ме побиват. Прочетете за сръбско-българската война. Не лъвове, ами лъвища! Шапки долу! И пак взрив от сблъсък на два свята, случайно засекли се във времепространството. Млада двойка с чисто нова лъскава кола, си правят снимки с колата, с включени фарове, отворени врати и чупки в кръста, на фона на Монумента. Ами... то нищо не можеш да кажеш при тая гледка. Тръгват си. Оставаме. Внушителна постройка. И не само. Идете.

Ловеч и наоколо

Какво да кажа... За Ловеч и околностите - отделете си поне два дни. Цялото Деветашко плато е дупки-водички-скалички-красотички. Самият Ловеч - жив. История да искаш. Около него - места на епични събития. Абе, струва си!

Кюстендил

Втора цел. С екстри. Тръгваме към зоокът "Алис" в с. Лесковец. Там се разхождаш свободно сред животинките. Почувствах се сред голямо задружно семейство - най-напред в птичия двор на Андерсен, след това сред вълнестите посестрими. Срещу 10 лв. за възрастен и 5 за дете, можете да си направите терапия сред пернати, чифтокопитни, домашни, екзотични и диви представители на фауната, докато флората още се чуди да се буди ли, да дреме ли. Пропуснах да споделя синтезираните си впечатления от отсечката София-Лесковец: Всичко се чупи в металургичен Перник. Блутут-а даже. Минаваме през Радомир. Един приказен графит на училището по пътя, ме накара да се зазяпам и да не ми остане време да го снимам - момиченце с четническа униформа и фанфар от онези, на които свирехме в училищните оркестри. В другия край на картината - усмихнато слънчице като от картичките по наше време. 'Ма много хубав този Кюстендил! След моста, в самото начало на центъра е театърът - голям, хубав, с широко площадче отпред. Ако и отвътре е толкова обещаващ, колкото отвън, актьор в кюстендилския да си! Главната напомня морски курорт. След още някоя и друга седмица, цялата алея ще е като шпалир от капанчета. На площада - младежи, млади семейства, аристократични възрастни дами на разходка, друг сой компании по анцузи, магазини, магазинчета и магазинища работят с пълна пара в събота. Джамия за реставрация, ресторантчета, битак, книжен пазар и минерална вода. Стръмни улички водят до пътеките към Хисарлъка. Тази панорама и целия скат ми напомня за моята Провадия, само дето тук няма отсрещна скала, а седем планини една зад друга в ясно време, каквото сега не е, въпреки слънчицето. Голяма тази крепост. много исках да се кача по едни стълби, по които не бива и още ме е яд, че не се... Едни огромни делви ми напомниха за една лекция от преподавателя ми по дирижиране и след това от специалист по акустика - как в стените на катедралите едно време са вграждани гърнета за акустичен ефект, било то и по-малки. Непосредствено под частично обновената през 2011-та крепост (сигурно е много красиво вечер, когато всички кули и стени се осветят), се намира затворения за ремонт зоопарк. Тъжна гледка, но - надявам се - за добро. Кротки животинки преживят, вързано куче дреме, някакви пилета звучат не-много-весело. Ицомир се сеща, че наоколо била секвоевата горичка, за която изобщо не бях чувала. Как няма да отидем, една на 6 км. е! И добре, че! Вълшебно място. Макар да е малка и млада, поещението ѝ не е за пропускане. Намирате ли се в този район, непременно да отидете до Ючбунар! Три от дърветата са на около 120 години, от местния лесовъд Йордан Митрев, който се смята, че е получил семената от негов приятел моряк, който му ги е донесъл от Америка. Е, тва, ако не е пълна програма! Е, имаше идея да ядем сладолед в Дупница-с-извинение, но си оставихме това допълнение за друго пътуване.

Мелник

     Започвам градски туризъм, тъй като тази сфера тъй ми куца, че изобщо не може да тръгне.Още повече, че като излезе някой свободен ден, мойта мисъл, цел, планиране и реализация е в Пловдив и всичко останало, съответно, "не може да тръгне". Но си помислих, че ще е хубаво поне да редувам любимата дестинация и с други интересни местенца. Заключ, златен ключ, фър на небето.  

     Мелник. Много, много симпатичен, уютен и с дух. Със скромните си горе-долу 250 жители, това е не само най-малкото градче у нас, ами и мястото с най-много паметници на културата - казват, 16. Поради тази причина е обявен за културно-исторически резерват и за град-музей. Обикаля се в бавно темпо за около час. Можеш да си нафантазираш хиляди истории, вдъхновени от възрожденската литература, да си представиш най-личната мома, показвала скромно къдрица зад пердетата на централната къща до пощата (в момента покрита за реставрация, надяваме се), или най-желания ерген, разхождащ се с "костун, връзка и бастонче", по калдаръмената улица надолу по реката (в момента суха) и после нагоре от другата страна, събиращ погледите на кандидатките и шушуканията на млади и стари. Или пък в по-нови времена, дедо Пешо, още хлапе, се крие зад ъгъла на същата поща и гледа току-що уволнения войник да целува току-що завършилата  гимназистка. Изобщо - романтични времена, които много лесно можеш да си доукрасиш тук. 

    Разбира се, буквално на всяка крачка,  продават легендарното мелнишко вино във вероятни и невероятни вариации, като личната ми препоръка е да се ограничите с класическите сортове и видове. А за истинска смокинова ракия-амброзия, питайте дедо Пешо, той ще ви каже къде да идете :) 

    Навръщане се отклоняваме леко към село Влахи. Преди известно с горяните си, сега - с развъдниците на каракачански кучета, кози и овце. Идилично местенце с чудна природа. 

Споделени мисли за... банята

 

..Ами добре де, ще го изтърпя. Все пак е само седмица без баня... Все пак е море, обичам море, не съм била на море от... няма да кажа от кога! в-скоби- от 10ти клас! в-скоби- дори не можете да броите до толкова!

Да, ще видим.

...

Морето!!!!

Ха!

Многоточие?

Кво за банята?

Чакай сега малко...

Пауза.

Генерална пауза.

...

Една нощ на плажа.

Изгрев.

Някаква странна вътрешна тишина.

Замижавам. Оранжево ми е.

Отварям очи.

Зрение

Шок! К'ви са тея цветове, от къде наизлязоха?!

Разбуждаща "баня" в море, което не помръдва. Все съм си мислела, че ми е ясно понятието "като тепсия". Е, нямала съм и представа!

Все съм си мислела, че ми е ясно какво е "чиста вода". Е, представяла съм си, чувала съм и как в Гърция си виждаш ръцете под вода. Много хубаво, браво на Гърция! Ама тук влизаш до ушите и продължаваш да си виждаш пръстите на краката. Ако влезеш с падъла навътре, чак там, където се сменя цвета на морето, където водата сякаш става по-плътна и лъчите на слънцето спират да се пречупват както до сега и да пускат зайчета към разкошните огромни медузи, тъкмо оцветили в лилаво-виолетово чадърите си, дори там все още се вижда доста надълбоко - въпросните медузи дълго се спускат под погледа ти, преди да изчезнат.

Обратно на брега, има-няма до раменете, някакви рибки любопитстват. Натрапник си, ама нямат против, споделят, защото това трябва да се види и от неморските обитатели, пък дано им дойде акъла и започнат да се грижат, или поне да не пречат на това чудо природата да си върши чудесата, не въпреки човека, ами естествено, давайки с пълни шепи! Общувайки! ... Още пасажи.

Баня?! Чакай малко де, има време да се притесняваме за липсата ѝ...

Слънце. Не прежуря, просто гали. Обича ме и ми разказва. Разбирам колко съм изтървала. Добре де!... Не ми натяква, успокоява ме. Всичко е наред. Всичко сега започва. И то много интензивно. С всичките си чудесии.

Скали, нешънълджеографикска флора и фауна, райски местенца, много далеч от рекламираните рифове, но неотстъпващи им по абсолютно нищо. На около 200 м3, които не знам колко не-толкова-много-тона вода са, има толкова растителни и животински образци, колко няма и в аквариума в Тексас.

Плажът си е там, аз си казвам, че ни чака, но той не чака никого. Той Е. Ако искаш - заповядай при него, само можеш да научиш. И колкото повече "заповядаш" там, толкова повече научаваш. Той няма нужда от теб, напротив, много си му е добре и без теб, но ТИ ИМАШ НУЖДА ОТ НЕГО! От това "нещо", в което се включваш като в трансцедентална мрежа, като в някакъв наивен бозян филм за нереални безоблачни дни и целокупно добро. Само дето нито е бозян, нито е филм.

Смирение.

Тих възторг.

Благоговение.

Цялата палитра (не само) цветове:

Оранжево небе. Розово небе. Синьо небе. Сиво небе. Бяло небе. Червени облаци. Бели облаци. Липсващи облаци. Червена луна. Жълта луна. Бяла луна. Безлунно небе. Черно на сребристи светещи дупчици небе. Зодиаци и съзвездия. Млечен път. Нощно беззвездно небе със светещи облаци. Черна вода със светещи тела, прозрачна. Синя вода, прозрачна. Зелена вода, прозрачна. Бяла пяна. Пухкави вълни. Многоцветни синьо-зелени водни тела с гъсти бели гребени. Бряг с мидена покривка. Същия бряг без нито една мидичка. Нощи със светулки (това е вече описано), нощи без светещи бръмбарчета, но пак така магични. Чайки, които виждам за първи път... Тихо! Благодаря! Гларуси. Корморани. Щъркели? Мдаа...

Равен, неопределим хоризонт с кръстосани цветове в координатната система - горе дясно е почти същото като долу вляво, по другия диагонал - също. Някакво страхопочитание се разгаря в мен, не, не е от сега, то към природата няма как да си с други чувства, но сега тя не е просто някъде там, ти си в самата ѝ прегръдка, ти си част от пулса ѝ.

Залези с всички цветове и бавно затъмнение като в епос.

Какви гледки, ах, какви гледки...

Не се вижда вече.

Огън и бъбриви искри. Лют, но прегръщащ дим. Взема те в обятия както всичко наоколо.

Нощта засилва други сетива. Но дори да се отключват провокирани, остават будни и изострени и след това. Дълго след това (ако имаш желанието и дисциплината, т.е. желанието да запазиш усещанията си).

Обоняние

Ухания. На море, но без водорасловия натрапчив дъх, просто свежо, чисто, младо море! И аромат на дърва. На опушено. На "твое" в спалния чувал. На "любимо" до теб, наоколо.

Аромат на лято - сещате ли се как мирише по цикадено време? С един такъв оттенък на пушек, на жега, на... на лято, бе! И като казахме цикади - сещате ли се колко пък хипнотизиращо звучат?

Слух

Вълни в много широк динамичен диапазон - от приспивно-шептящи, до боботещо-плътни. И с много изявено панорамно движение, което си беше поредния разбуждащ шамар. Винаги съм си мислела, че вълните просто се разбиват и си ги чуваш в центъра. Нищо подобно! Добре, че си затворих очите един прекрасен ден (и това не е просто словоформа, имам предвид буквално прекрасен ден), ненаситила се на образи и цветове, но все пак, решила да попивам, концентрирана в приоритетно сетиво. Затварям очи и веднага се облещвам обратно. Пак замижавам и пак се стряскам. При третия опит задържам внимание и постепенно се отпускам върху поредното неподозирано "откритие". Вълните не са просто 3-5-20-метрови гребенчета, които виждаш пред теб. Вълната е... мексиканска. Тръгва от едната посока, минава през средата и продължава в другата. Няколко пъти така и след това обратно. Не успях да уловя зависимост на смяна на посоката. Не ми достигна търпение да остана достатъчно дълго, просто трябваше да споделя. Веднага! Като малко дете, открило, че кучешкият език е мек и топъл, че сладоледът е студен и вкусен, че желираният бонбон мляска, гъне се, разтяга се и е сладък... Очевидните неща, току-що открити са си открития и това не ги омаловажава, просто защото са закъснели! Напротив, трябва да бъдат поощрявани. От самите нас. Заради самите нас. Всяко малко, голямо и още по-голямо откритие си е представяне пред един нов свят, който - щом вече си го помислил - е готов да ти се разкрие и да бъде! И то специално за теб! Да, толкова е просто.

Замисляме ли се колко огромна е силата на един звук, който обичаме, но - както всичко останало - минава към "подразбиращи се"? Колко пъти сме си давали сметка дали, а после - до колко (а посоката е ясна!) се променяме само след няколко секунди смях?

Това е точно толкова мощно жизнеутвърждаващо средство, колкото водата, колкото музиката! Смехът там е силен, чист, дълготраен и постоянен активен присъстващ член. "Там", защо "там"? То е вече тук. То е с мен навсякъде. Онова "там", Корал с всичкото си, е като покълнала семчица на Дървото на живота. Да, много високопарно звучи, но намирам за полезно клишетата да бъдат използвани за описване на реалност, а не да са граматически формули, с които някой се прави на някакъв при определени условия. Тази семчица ми е много любима. Като собствено зародишче на една любов, която само една майка познава. Безусловна и завинаги!

Вкус

Глътка цивилизация с разходка за сладолед! Най-великите "сладоледи на клечка", които се ядат задължително чифт - който каквато комбинация предпочита. Глътката е достатъчна.

Хайде, обратно към дивотооооо! А там - доматът е по-вкусен, рибата е съвсем различна от познатото замразено-размразено-изпържено-разпаднало се нещо! Къпините - от храста, джанките, направо мед! Смокини като юмрук. Орехите още само ги гледаме. Наровете се наливат. Бирата прави "псссс" като влиза в гърлото. За динята... ох, за динята трябва да се пишат оди! При всички положения, после следва - цитирам - Синият Аспирин.

Осезание

Докосване - галещо, игриво или даже грубо; топло, или разхлаждащо - от водата; знаете ли какво е "охкава пътека"? Ще ви покажа като се видим там другия път; да седнеш върху топлия пясък и да се покриваш със ситни милващи те песъчинки, е едно от най-приятните летни усещания; натиска от камъка, който те смъква до дъното на скалите - ехххаааа!!! <3; прегръдките...; разходките по плажа, ходенето по скалите - е, от това по-добър масаж на стъпалата и по-истинско закаляване... "кой, кооой ще ми кааажееее... и усмихвааам се дааажее".

Равновесие

Навеждаш се напред, все едно да си хванеш пръстите на краката, но в последния момент залиташ наужким, за да се гмурнеш наистина във водата. Значи - губиш го равновесието си наужким, за да намериш онова, другото, душевното равновесие. То е тук. То живее тук. Тук му е стабилното положение. Тук му е нулата. Тук е измислена думата хармония.

Абе... не беше ли мисълта за банята?

За кое?!

Бях забравила.

Я не ме прекъсвай!

Цяла палитра изживявания

Приключение, но в същото време медитация. Ах, каква медитация! Без мисъл, без време, без багаж… Истинска. Както го описват по дебелите книги. Тук разбираш какво се има предвид. Тук разбираш защо в града не ти се получава баш.

Тук СИ.

Простичко.

Включен. Или по-точно изключен! Принадлежащ, но свободен.

Цяла палитра състояния

Що е въодушевяващо спокойствие? Ми то звучи като оксиморон. Равно като във вана море, но с живостта и лъчезарието на игриво малко дете. Като се обяснява е смешно и достойно за подигравки, като се усети - знаеш, че е така. 

Не те свърта. Не можеш да не правиш нищо. Точно там, някак, ръцете сами започват да създават, съзнанието да произвежда идеи, разумът да ги развива и пак ръцете да затварят кръга с произведения на човешкото въображение.

Цяла палитра хора

Бързо се познавате. Или веднага се вписваш, или никога няма да успееш, защото това не е нещо, което се учи. Това е космически калъп за определени чувствителности. "Калъп" звучи не добре, но как да опиша подобие, светоусещане, разговори без думи, разбиране с погледи... Добре де, не калъп, а любов.

Не че другите хора, които не остават, не се връщат, или нещо не им достига там са лоши, напротив! Просто са други. Просто са за другаде. И е добре всеки да бъде там, за където е. Докато (ако) му дойде времето да е тук.

А като си си на мястото, ставаш многоточие. Ставате многоточия с (поне) една обща точка. Тази обща точка от прегръдката с Твоя човек е последната завъртулка, преди да затвориш осмицата на безкрайността.

НещоТО Корал е като Бах - могъщ, но без претенция. Съвършен, но скромен.

Съвършенство, да.

Без баня?!?!?

ДА!

Абсурд! Бах, плаж и баня в едно и половина изречение... Кощунство! Но и не е. Или нещо е съвършено, или не, без значение от контекста, съдържанието или сферата.

"Животът е… "

Аз тъкмо започвам да събирам набор от точки за моя! 

Но вие не идвайте, много е заразно! Пазете се, крийте се, смачквайте се, страхувайте се... то с всички избори се свиква, а с извинителните, в които винаги намираш оправдание защо да не направиш нещо, от което да се почувстваш добре - най-бързо. Съвсем скоро дори не ти се иска да си... жив. И успяваш. Не си, просто си живуркаш. Ама, верно - не идвайте!! Гадно е. Смехът може да е изтощителен, музиката - на живо и по желание, водата - солена и мокра... Освен това, веднъж като отидеш, вече не можеш да се върнеш (назад). Издълбал си си го в душата с клечка от плажа, станала част от тримачтов кораб, който е вече лампата в кухнята. Край! Донесъл си си морето вкъщи. Не стига това, ами си се оставил в песъчинка, рапанче, мидичка на връв, в пепел от огъня барабар с песните му вътре; в отлетяла искра като фенер, носещ желанията ти; в хоризонта, откъдето излиза червената луна; в погледа към Емине, Маслен нос и полярната звезда... Ужас!! Не, не, не идвайте!! А НА ВСИЧКОТО ОТГОРЕ НЯМА БАНЯЯЯЯЯЯЯЯЯ!!!!!!

--------------

 Разгар и загар, и нюанси, и другост, и простичко всичко

Свободата и твореца

 Вземи на нормален свободен човек всичко излишно и той започва да създава. Може да е оградка от сламки в пясъка, може да е мандала от камъни на плажа, може да е кораб от кори, клечки, охлювчета и миди, може да са вплетени конци в косите, или рисунки с къна по тялото; тотеми в импровизиран племенен лагер, проекти за дизайни, разказани истории в дърво, интерпретации на всякакви идеи и експерименти с все по-смели фантазии… Красотата винаги е някъде там и ще (пре)бъде! Вземи на нормален свободен човек всичко излишно и той започва да създава.

Многотичие. Точка две

 Наметнати с нощни цветове след мекото оранжево-розово на изпращащия ни залез, малко тъжното, но огроооомно лице на Луната - от дете се чудя защо е толкова смълчана, бледа и замислена… - ни посреща и наблюдава, надигаща се бавно тооочно пред нас! А тази нощ, восъчното лице е особено топло! Все със същото изражение си е, но единствено и достатъчно в теменуженото горе, открояващо се с достойнството на аристократ, осъзнаващ значението си. Съпровожда ме. Тръгнала съм накъдето ми е мястото

За светулките

 

Та за светулките.

Като една от най-лелеяните точки от списъка с дефицитни преживявания, понапълнил някои депа още в Панчарево, светулковият бенд се отприщи в най-магичната си сила в горичката на "Корал", където тези вълшебнинки са като подробен интерактивен планетариум на висока скорост. А най-зашеметяващи са моментите, в които проследявайки някой светул устремен нагоре, го загубваш някъде сред звездите, облещени над дърветата. И това на фона на олюляващия медитативен звук от вълни и уханието на липа (говоря за средата на юни, когато лятото е младо, свежо и богато). После седиш и с лека сянка на тъга си задаваш разни въпроси за живота, хората и... моловете По-сетне, обратно в "планетариума" някакъв безгласен мой смисъл като лъч звънва в епифизата, обгръща ме и осветява вселенските (ми) подразбираемости...

Началото на ... многоточието

 Мдаа, друг свят. Обяд на видричка, кефали си показват коремите, скариди ти кълват пръстите, раци скачат във вода, бебета рибки любопитстват, пеперуди… пеперудят , корморан на лов и баня , щъркел - екскорт, 1-см. паяци (тялото) претендират за къщата, полудели от цвят нарове и СВЕТУЛКИ под кедъра… морето се чува, а мирише на липа…

 

Мария Радева updated her status.

Marpu7gch n4aso141, 2r0g17  ·

Shared with Public

Мисля си напоследък... Ситуацията през последните години много силно ми напомня началото на 90-те, когато беше хипер, ултра, мега и пр. модерно всички да дърдорят за политика, неосъзнавайки, че изобщо не е толкова лесно. Да речем, че тогава явлението беше нещо ново, интересно и някак... обяснимо. Да не говорим, че тогава все още имаше хора, които са учили разни науки и независимо от идеалите си (имаше и идеали, да...), поддържаха ниво на комуникация, познаваха етикета, съобразяваха се с езика и изобщо - имаха скрупули, до къде, колко и как.

Дипломацията най-напред е изкуство, което изключва всякакво подценяване, незапознатост и неуважение на материята, както всяко изкуство. Защото, за да се занимаваш с изкуство, трябва да си възпитан в уважение. Да носиш уважението в себе си - към себе си, към другите, към всичко наоколо. Да пазиш и да защитаваш по всякакъв начин това уважение. Защото изкуството е привилегията да се докосваш до божественото, а това е възможно само с дълбоко и искрено уважение.

В същото време дипломацията е сложна наука и изисква изключителни качества, за да бъде на ниво, от там и ефективна.

Е, за какви политици говорим, след като да се самоопределиш като такъв днес трябва да притежаваш куп негативни качества и да ти липсват достатъчно добродетели, за да Се Попаднеш при лесните пари. Ама, хора, целта не е тази... Първо трябва наистина да сме Хора, после да се мъчим да ставаме Човеци. Защо не си гледаме съвестно заниманията, от които разбираме, а ако нямаме такива, просто да си блаженстваме и да се радваме на живота, вместо да съсипваме този на останалите? Толкова ли стремглаво сме се засилили към низостите? И кому са нужни те?

Да му се не види! Не е ли най-важно да се чувстваме добре? Не ни трябва много. Трябват ни шепа хора, с които се обичаме, още шепа, с които се разбираме и колкото си искаме интереси. Стига тези интереси - най-напред да ги има и сетне - да не пречат на никого.

Значи - трябва ни любов и малко съобразяване, което идва естествено, ако носиш любов. И стигаме само и единствено до любов. Стигаме до единственото, което има значение - да сме добри. Хора...?!

Разговор - смъртта на надеждата.

Катарзис.

 

"Когато мога" - предателство.

 Любов - знаене от пръв поглед.

 Нощ - верният пазител на тайната за Слънцето.

 Музика - Божествената благодарност.

Разминаване -

награда с наказание и обратно, но единият разбира късно, а другият никога.

Буци дъжд.

Усмивката ги сгъстява под клепачите.

Разговори със себе си

 

  

-Щастлива...

-Това въпрос ли е?

-Предполага се, че е констатация. С продължение.

-Да, имаш всички предпоставки и само не ми се прави!

-Шастлива.

-Браво, с правописна грешка и без капчица емоция, каква е тази точка в края?

-ЩАСТЛИВА!!!

-Защо ми викаш?

-Абеее, яяяяя!

-Какво искаш?

-Да си върна удивлението, трепета, нетърпението, вътрешната усмивка, съобщения по слънцето да получавам...

-Тая па! Кораба Майка ти пуска трифазен ток. Я се стегни, всичко ти е наред!

-Така е!

-Изброй!

-Деца - живи и здрави, калпазани, но живи и здрави, и сме заедно! Родители - моите герои! Приятели - няколко, но верни, най-верните!! Човек, който ме обича и е грижовен, и държи да има "нас". Работа, която обичам, странични занимания, които са ми интересни...

-Е и?!

-Нищо.

-Глупости!

-Кажи ти, нали все много знаеш, овца!

-Няма ти го "на небето синьото", "на морето дълбокото", на ритъма - баса, на мелодията - низходящите хармонизирани хроматизми, на езотеризма - гаранциите...

-Именно.

-Това е илюзия.

-"Обожавам" празнословене, макар и за идеи.

-Факт. Не ти се получи самоиронията.

-Факт, не ми се получи.

-Има ли избор?

-Аз или изобщо?

-Ти имаш, но Избор няма.

-Ха Ха Ха, много оригинално.

-Не е, тъпо е.

-Изказването или съдържанието.

-Фактът.

-Не знаеш дали е факт.

-Защо тогава всички стигаме до едно и също място, а по пътя си задаваме едни и същи въпроси?

-А щастието?

-Какво за него?

-Цел ли е или заблуда.

-Красива цел, която прави заблудата смислена.

-Защо ме пита тогава дали съм щастлива?

-Не съм, ти започна.

-Да, така беше. Любов?

-Нали знаеш мнението ни.

-Не искам мнение, искам истина.

-Няма такова нещо.

-Да бе.

-Същото е като Избора - иска ти се да има, защото е патеричка, но -както знаем- всичко е въпрос на гледна точка. Спомни си обяснението с тапата и сянката й на двете стени.

-Значи любовта е еднопосочна, така ли?

-Така мисля и само така съм го усещала.

-Първо към децата (те към теб не изпитват същото, изпитват зависимост, привързаност, незаменимост - съответно ти изпитваш такива неща към твоите родители, ама не е любов, а някакъв дълг...); после към любимия - интерес, трепет, някакво подновяване на кръвта, пеперуди-меперуди, но това също не е любов...

-После може да прерасне в грижа, ако се отглежда с грижа.

-А ако има разминаване във времето и грижовността за отглеждането на тази грижа някак се е раздъвкало? Има ли задна и завой?

-Ха, това си решаваш ти.

-На базата на разум, на емоционален "избор", на интуиция, на моментно състояние...

-На време.

-Моллииимм?

-"Времето ще покаже".

-Тази глупост е евфемизъм на "разкарай се" в по-директната й цинична форма. И да, знам, че знаеш.

-Тогава?

-Не знам.

-Просветление или просвещение?

-Си ли, докато живееш?

-Формулирай "живееш".

-За да го формулирам, трябва да използвам същите понятия, в които залагаме съдържание, което не е задължително правилно, дори не е задължително да е съществуващо.

-Много се размиха нещата.

-Защото са такива.

-Са каквито си ги пречупиш.

-Мхм. От къде идва "позитивното" на позитивните вибрации, при условие, че вибрацията в природата си е редуване на + и -.

-Химическият заряд, или някаква друга енергийна поляризация?

-Енергията също е вълна/вибрация/плюс и минус в консенсус.

-Отбележи си това понятие - баланс, хармония, съгласие, консенсус - това май е единственото, което имаме за отправна, че и за крайна точка.

-Нещастие?

-Зависимост, разчитане, осланяне,прекомерно търпение.

-За последното не знам дали е лошо.

-Не говорим за лошо. Говорим за "пътят към ада".

-Е, какво му е хубавото на това?

-Добрите намерения.

-И незадоволителния резултат, да не кажа унищожителния.

-Търпението понякога е единствената сила или ресурс, или "избор".

-Не върви на хубаво този монолог.

-Да, може да те хоспитализират :))

-Освен това, всичко някак се разтваря във всичко.

-Е, така де. Всичко е всичко и нищо не е нищо.

-Пак оригиналничиш.

-Не, опитвам да не обобщавам, но точно това става. Освен туй, давам и оценка, което също не е добре - на какво отгоре и като каква раздавам оценки?

-Мнение му се вика.

-Ограничение.

-Че ти си ограничена така или иначе.

-Благодаря.

-Съдиш ли?

-Знаеш, че го правя.

-Поне се опитваш да...

-Не.

-Това стана като една вибрация - нагоооре и надоооле, красота. Да и Не, нищо че смисълът е друг.

-Обичам си ги аз вълните.

-Ти си все на люлката, я!

-С тези вълни и люлки ми стана лятно и ваканционно.

-Очакванията също не са добър съветник.

-Клишарка.

-Кокетка.

-Забиваш ме в ефимерни плаващи пясъци.

-Оправдаваш се за?

-Класикът го е казал - оправданията са като задника - винаги си ги носиш.

-Колко удивително!

-Асоциациите са друга отправна точка.

-Индивидуална.

-Слава Богу!

-Не изричай Името Му излишно. Освен това, Резолюцията ти за Смисъла е много йезуитска.

-И пошла като белетристика в научната литература.

-И в ХеСеЗе няма те вземат.

-Те затва го закриха, след Енчо Багаров и Парцалев, само такива като мен, с "вишо" образование развалят нещата. А теа с докторските степени направо я съсипаха таа държава!

 

 

 

 

Играта

 Играта е всестранно саморазвита автономност с неограничен капацитет в рамките на затворения цикъл - цел, автомотивация, път, опит, смисъл. Тя е глобална и полипотенционална действителност с безпрепядствена достъпност и всеобщо приложими характеристики в условията както на всеки индивидуален микрокосмос, така и в обществата, независимо от субект-субективните взаимоотношения. Играта е обект, който изолиран от субекта и взаимодействието си с него, сам по себе си спира да съществува в пространство-времето, но в условията на взаимодействие определя параметрите на измеренията. Играта е абстракция и реалност, непосредственост, системообразуваща необходимост.

Глупости от горния етаж

      II: Реалността ми е светлина в лигатура, през тактовите черти на всичко останало :II







.

Тренажор за несломими нервни системи

 

18.53
Влизам в магазина на Мтел - ура! Няма чакащи хора.
Трима служители заети, две свободни гишета, още два свободни електрона, плюс момиче, което обслужва (може би) една госпожа, клекнало пред нея до една масичка.
 А, още един избит - значи ей сега двете свободни каси ще се сдобият с оператори, че и ще артисат хора. Това ме вдъхновява към щастливи мисли за предстоящ прецедент, в който ще си платя сметката от 17,09 лв. и ще си ходя по живо по здраво, в обозримо време.
 Семейството точно срещу мен е обслужвано от младеж с премрежен поглед, за когото времето е спряло някъде между събота и неделя миналото лято, когато е взел нещо силно и това го е променило завинаги. Иначе симпатично момче. А и гледа монитора с такова разбиране. Дори може да се улови и прашинка внимание в погледа, ако много, много го потърсиш.
 По-назад друго семейство вече леко губи търпение. Жената мълчи, но с видимо напрежение в мандибуларната става, която стяга и отпуска почти ритмично. Мъжът попръхтява и върти глава и поглед, само глава или само поглед, без определена комбинация. Девойчето "зад щанда" си е подпряло лявата бузка с лявата длан, впила неконцентриран, но стабилизиран поглед в нейния монитор, но изглежда й дреме на тена. На фон дьо тена. Ако редеше пасианс щеше да е далеч по-развълнувана.
 Леко вляво от мен, работи служител, до когото всички се допитват. Явно човекът в определен момент е изявил определен интерес към.. каквото и да е, та са го повишили за заслуги в комуникациите.
 В дъното клиентка си чака... услугата, подпряна на стола срещу поредният монитор, снабден със замръзнал поглед срещу себе си. Притежателят му се позанима, позанима (с какво не е ясно), поцъка с мишката, отключи си погледа и го премести към служителя-до-когото-всички-се-допитват. Дори се помръдна, извървя 3-4 крачки с листи в ръка, помаха нещо, може би дори каза друго, но... в този свят на спокойствие и тишина... не схванах дали успя. Клиентката беше "прехвърлена".
 За миг се почувствах като в психо болница, където медицинският екип не извършва резки-до никакви движения, това е заложено в трудовата характеристика. Но за разлика от тези институции, в които хората реагират със същото спокойствие реципрочно, в магазин на Мтел, вечер след работа, когато имаш да свършиш всичко на света за около два часа, реакциите на "пациентите", са диаметрално противоположни.

 18.59
 Докато умореният абдикьор се завличаше към офиса, зад мен се устрои импровизирана работна станция - един щъркел се привлачи със смразяващо стържене, но което само клиентите отреагирахме - достатъчно за мен доказателство, че от отворите за вентилация ръсят литий - минимум! Служителят-до-когото-всички-се-допитват измъкна от някъде един лаптоп и го сложи на стенда между телефоните. Готово. Покани дамата да се покатери/подпре на щъркела. Бедната женичка нито можеше да си тръгне, нито искаше да остава, за да разбере как ще се развие предреченият и с очакван край безрезултатен психотрилър за тихи луди (най-опасните).

 19.04
 Абдикьорът излезе от офиса спретнат с горнище на анцуг адидас, остави си баджа в чекмеджето, потупа момчето с промененият завинаги живот миналото лято и си излезе в същото темпо, в което се движеше и "на работа". Значи проблемът не е в "работата"...

 19.06
 Тишина. Дори клавиатури не тракат, дори мишки не кликат, дори принтери не хърхорят. Само погледите сектантски бяха все така оглушително вперени в необятните недра на пикселите, от там - в мрежата.

 Бъдещото ми лобно място се изпълни със задушаващо съжаление от неблагоразумната ми радост поради липсата на опашка.

 19.09

 Ха, момчето на интересни субстанции се раздвижи. Отиде до едното от двете свободни гишето и забърка по чекмеджетата. Огледах се за момичето, което беше в услуга на дамата на масата от по-рано. Него го нямаше, но тя все още беше там. Загледана със засмукващ поглед към вратата на офиса, сякаш той беше вендуза, с която ще изтегли нещо заседнало в канала, за да отпуши задръстването. Сигурно очакваше "тапата" да се върне на масата, да й свърши каквото там имаше да й свършва, за да може всяка от двете да си продължи с живота. 

 19.13

 Дамата все още чакаше, както и аз. Годо. По-умна се оказа жената зад мен. Тя напусна тоз' оазис на лежерната работна обстановка, преди да й се изтрият пистите. Нямаше желание да си калява волята, търпението и каквото и да било друго.

 Две душички циркулират от офиса към магазина и обратно.

 Клиентската среда продължава да бъде в същия състав.

 19.17

 Попръхтяващият мъж не издържа и се обади по телефона. Заобяснява на някакъв шеф, че това, което се случва в магазина е недопустимо и пр. Няколко мегабайта 4G по-късно, няколко тона по-висок глас и няколко децибела по-силен от страна на мъжа, не промени нито обстоятелствата, нито обстановката, но момичето с тена направи нещо неочаквано и драстично - обърна ръката, с която се подпираше и вече клюмаше вместо наляво - надясно.
 Тренажорът за несломими нервни системи, изпробван в пространството на първият етаж на Сердика център не пропускаше хора навън. Тези, които влизаха оставаха завинаги, ако не си тръгнеха веднага. 

 19.21

 Мъжът затвори телефона и започна да обикаля магазина. Спря се пред един от рекламните апарати и го заразглежда. Някаква аларма се включи. Не много силна, но режеща вени от разстояние. 

 19.24

 Момчето-на-интересните-субстанции повдигна глава, напусна семейството все така стоящо на все същото място и някак си се ориентира към източника на звука. Приближи се, погледа го, приближи се още, погледа го от по-близо, завъртя се и се отдалечи. Започна да рови из всички чекмедженца, до които успя да стигне и най-накрая извади връзка с някакви чипове. 

 19.26

 Ни чиповете помогнаха, ни дистанционните, ни разкачането на кабелите. Ултра-соник шума, къртещ дори зародишите на ушна кал през две пресечки и прекъсващ бавно, но безжалостно слуховият нерв от слуховия охлюв си продължаваше "свойта песен хайдушка" необезпокояван. В опитите за възвръщане на обичайната тишина се включиха още: момичето с клековете до масата, ново лице, изпълзяло от офиса, момчето-на-интересните-субстанции. Специални благодарности и на: електрозахранване ups Сердика.

 19.31

 Тишина. Обичайните заподозрени. Осезаеми разлики в праговете не търпение като екипното е константа, но клиентското - ескалиращо и предвзривно. С тътен.

 В мен бушуват страсти и бързопреходност на чувствата, с твърде драстични промени, за да бъдат оправдани като нормални за детска психика и заключващи ме като обикновен дебил.

 Семейството - мандибула и телефонен говорител - най-накрая напуснаха сражението, по моя преценка - с пълен разгром. Дори не се зарадвах, дори не се приближих до освободеното място отново - последният път даже не ме удостоиха с поглед, просто магазинерчето се изнесе. Та този път кой знае какво ме очакваше, просто си стоях и си чаках. Момичето с тена издаде някакъв стон. Погледнах нататък. Издаде го пак. Оказа се, че казва: "следващият". О! ... Шипка... Три деня.... Верно ли?!?! Стииига бе, не може да бъде! 

 19.42

 Доближавам се плахо и казвам, че съм за плащане на сметка. Тя ме поглежда. Какво ли значи този поглед?
1. Ти пъ ква си?!;
2. Тва па кво е?!;
3. Аз коя съм?!;
4. Кво викаш?!;
5. Кой ден сме?!;

6. Аз съм геврек;

7. Искам да се возя на Марусяяяя (но с преглътнат ентусиазъм в някой от предните животи);

8. Я пак?!;

9. Кажете номера, моля.

Доверих се на последното си предположение и започнах да диктувам номера.

- 17.09 лв.

Те са приготвени от преди един час бе, алооуу.

Давам-вземам бележка-излизам. Без да се обръщам. Бързам, защото не съм убедена, че сме приключили. 

 Сме! 

 За този месец...

19.43

 Победоносно напускам магазина и сградата. Вдишвам "чист" софийски въздух с облекчение и удоволствие.

 Е те т'ва е един час от живота на средностатистическа българска абонат-ка на Мтел. Хубавата страна на всичко това е, че след като приключи, когато приключи и ако приключи, ти става едно такова хубаво... като на онзи с двете тухли, дето ги блъскал една в друга, а между тях мъжествеността му. А той - припотен и полуизгубил съзнание - "знаеш ли колко е хубаво като спра?!"

 Изводът - да си честен платец е чиста проба мазохизъм.

Какво му трябва на човек...

Влак. Посока.
Книга и слушалки.
Препускащ топъл въздух по накацали лица.
Влажният тютюнев аромат да ти залипсва.
Липсва. Тя Тютюневата изгоря...

Пловдив.
Парка.
Ориз на Джумаята.
Вятърът - ухаещ на липа.

Смях със сладолед и капучино.
Концерт.
Тепета.
Калдъръмите в нощта.

Щурци.
И смях.
Умора.
Тишина.

Птици и мухи, мирис на земя и лято.
Клоните в череши.
Старата чешма.

Пред дувара - розов плет.
В щъркеловото гнездо - семейство.
Пейка и дете с билет.
Хайде към града.

Фотоапаратът свикна, хубаво му е.
Трио "Густо" на кафе.
Пак в Капана.
Пак ориз. На бис.

Вятър, носещ аромата на липа.
И бонбоните в торбичка.
Зарче за късмет.

Е, какво му трябва още на човек!?

Освен това?
Само някой да го чака у дома!

Мулти-то зад Халите

 Има едно място в София, където, ако си достатъчно смел, можеш да станеш част от богата палитра изживявания и емоции, да срещнеш неповторими екземпляри на хомо сапиенс и не само, да станеш свидетел на живи картини, светлина и звук, звук без светлина, шум, сюрреализъм, купове с невероятни неща, които нямат нищо общо помежду си (може да минат за арт инсталации), пъстри маси хора, попадащи там за малко, сякаш за да допринесат за този колорит, но с ярко присъствие, без което нищо не би било същото (може да се възприемат за real time пърформънси). Популярна локация, която дори Кристо поне веднъж е посещавал, а най-вероятно и go е вдъхновявала - там винаги има много опаковани и завити предмети и пространства.
 Кой не знае легендарният "Woman Market", кой не е чувал за него? Дори чужденците с недоумение, но и с неприкрито блеснал поглед питат - "Вие имате пазар за жени????" E, предназначението на Женския пазар е малко по-различно, но наистина там има от всичко по много - въпрос на търсене и гледна точка.

 Рано сутринта в ливанската баничарница, може да видите момченцето на съдържателите на кафенето отсреща, което - независимо, че е неделя - е бодро и преливащо от енергия. "Защо не спиш по това време?!" - питам. "Беше ми скучно, нямаше какво да правя и се събудих" - отговаря то и отнася закуската си с майсторски подскоци, в резултат на които отворените шишенца айран и боза застиват в центробежна неподвижност. Трябва да го помоля за уроци, защото когато най-много внимавам, носейки разни течности, губя поне половината от съдържанието по най-разнообразни и неповторими начини. Последният път, например, терлика ми се закачи на един пирон и изключително изразително по ЛилиИгнатовски, но без този финес, метнах легена с мопа и мръсната вода като на съчетание - индивидуална програма - на световно. Резултатът оставям на въображението, а аз няма да се връщам към този болезнен, във всеки един смисъл, момент. Но мисълта ми беше - избягвам да нося незапечатани вещества в различни от твърдото агрегатни състояния.

 Излизам с баничката си от Меката на баниците в района и дочувам весело свирукане. Богато и екзотично орнаментирано, но пък крайно точно интонационно, с динамически и музикантски издържани фрази, отклонения от темпата и точно възстановяване на Tempo Primo, импровизационни интермедии и богати каденци. Възприемам нов "прочит" на Унгарски танц No 5 от Брамс на уста, изпълнено от свръх сух, не много висок тъмен субект, с бейзболна шапка с козирката назад, тъмни огледални очила с издължена форма ала "котешко око", само по - някога-бил-бял потник (като на Брус Уилис в края на Умирай Трудно 1 и 2), татуировки във всички цветове (които сигурно му топлят, защото вън е около 5 градуса, аз съм със зимното си яке и ботуши), ултра модерно съдрани, изтъркани по последен писък и зеещи дънки в придобито мастилено зелено (но оригинално светло сини), гумени чехли и кафяви чорапи. Трелите се носят в контрастна лекота на тежките полуразпадащи се щайги с картофи, които работника разтоварва. На поредния си курс от буса (мой набор) в полуразпад (като мен), до сергията (майсторски излющена от времето и с времето), свирукането се пресича от женски крясък, чиито източник представлява ярко цветно петно в преобладаващо розово, от най-горния си косъм, до подметките на лачения ботуш (двата). Той - с Брамс в главата, картофи в ръцете и блокиран поглед - къде от очилата, къде от понижената видимост, тя - заета с маникюра си в тази утрин, въоръжена с пила за нокти и няколко червени найлонови торбички на сини райета, всяка завързана и висяща на другата, за да се получи нещо като осакатен гирлянд от месести тумори, люлеещ се на ръката, държаща пилата. Тези двамата до последния момент не се видяха, само писъкът на лачената розовелка продра утринното спокойствие. И тъй като почти се гушнаха, макар и с багаж в ръцете, според онзи там закон за действието и противодействието, за да запазят равновесие, направиха по една широка крачка встрани, плюс по още една пресечена с другия крак и последна стъпка за възстановяване на баланса, в съвършен унисон, сякаш са тренирали в една и съща школа по акробатика години наред. Малко след това, какичката все пак се свлече в полушпагат, от там в някаква поза, която нито гимнастиците, нито йогите са измислили. Новата поза "Женски пазар", с ръце нагоре, крака на различни страни, глава - разтрисана безгласно и стиснати очи. "Брамс" захвърли каквото не беше отлетяло от съдържанието и самите щайги, и се завтече на помощ. "Пилата" се обърка - да се трогне или да избълва, но все пак се усмихна. Усмивката замръзна като зърна леко олющения ток на левия ботуш. После горко заплака. Кавалерството продължи и по-нататък - Брус Уилис й помогна да седне на изимпровизиран на момента кът - обърната пластмасова кофа с двойно парче велпапе отгоре. Остави "гирлянда" върху сергията и нещо заговориха. Така започват романите...

 С тази мила развръзка на сърце, предоставих на очите си следваща радост - усмихнат мустакат чичко с форми на "Мишлен", се облакътил на прозорчето на магазинчето за ядки и с изнесен глас казва: "Ееехх, девоййччеееее, я па те сънувАаааххх...". Девойчето на 60+ с мерки по ренесансов идеал, се размазваше и толкова бързо преминаваше от "мирно" към "свободно" редувайки краката, че изглеждаше като да е на италианска дискотека през 80-те. Поредицата трепети се наруши от ромска свада, в която съпругата взе превес още преди да е стигнала края на експозицията. Каква ти разработка. На репризата сигурно вече си го е шамаросвала у тях.

 Започнаха да се чуват от тук, от там - "ннаай-пресните миналогодишни ореххииии, моляяяяяя", "евтино, какичко, ела, ела да ти дам - кот отпред, такоз отзад, няма измама", "днес съм без червило, естествена кат салатките! Свежи, естествени маруллии, моляяяяяя!", "Бързай, народеее, не останааааа" (народ още няма, рано е, но това е генерална репетиция), "аауууу, забрайх, тцтцтцтцц, Станчооу, дОнеси ми...." (не чух какво).

 Наближавам цветните щандове. Там някаква люта лелка се кара на момиче с куче (голяма порода), момичето спокойно на свой ред обяснява нещо, но "Лютка" качва децибелите. Девойчето реши, че най-доброто решение в този "конструктивен" спор, е да си продължи пътя спокойно, но жената с проблемите я запреследва. Симпатягата спря и възпитано предупреди, че кучето заема атакуваща позиция, защото преценява, че за стопанката му има опасност. Все едно нищо не каза, а лелчето вече се зачервяваше. Последва скок и гърлен лай, чу се щракване на челюсти във въздуха, при което се разхвърчаха чанти, очила и една обувка, а тази заря от притежания на кавгаджийката се озвучи от собствения й сподавен вик. Докато даваше назад в ужас и си прибираше партакешите, момичето спокойно си продължи.

 В моментната тишина свърнах към района на църквата, където хорът се забавляваше на открито. Към групата бавно се доближи човек. Видът му е последно ридание на модата, толкова задушаващ, че дори не можеш да изстенеш, само изстиваш: бомбе - черно със златен кант; синьо памучно поло, дебел златен ланец с голям златен кръст, черно сако изкуствена кожа; надолу продължава с торбест анцуг с широк ластик на кръста и на глезените, в същия цвят като полото. Апотеозният финал - тъмно сиви кроксове с обърната каишка, под дупките на които прозират чорапи на шарени райета. Той прекъсва творческо-занимателния процес със сериозно изражение, на което достолепието би завидяло, стига да говорехме за адекватност. С това историята само започва - обещаващо. А продължението завършва с предлаганото от господина - изпринтено в А4 формат с пластмасова спирала - лично творчество, заглавната страница, на което представлява негова снимка с боливудска брадичка, изтънена къдрава коса, много модна през 93-та, телени очила и пак такова бомбе, но бяло, а той - държащ електрическа китара. Сигурно е някой електро-бард от миналото, или от бъдещето (пази Боже!)... Вдясно отгоре пише "PRINZ LYUBO", а отдолу е логото на "Лукас филм". Гърба носи женска снимка на нещо като Сандра, но с червена точка (индийски маниер), а около нея букви, изписващи - "Принцеса", както и още разчетими и изобщо не, символи. Отдолу: "Цена 25 лв."... 

 Аз забравих каква беше идеята на разказа... Ама то понякога изненадата от видяното е толкова категорично зашеметяваща, че ти се губи всяко късче самообладание. Какво остава за линия на писане.

 Това не е краят. Тук не свършва всичко. Тук всеки ден започва нова шарена чергичка от настроения и сюжети. Понякога е драма, понякога - екшън, има и трилър, рядко картинката е  пасторална като внушение, но винаги - като извор. За хорър съм чувала, но - за щастие - не съм виждала. Забелязахме романтична комедия, чиста комедия, траги-комедия, репортаж за Ринг тв и достатъчно материал за всеки един цирк.

 Освен това, в самото начало на този антирутинен оазис, има грънци. Истински, наши. И ковано желязо. И вълна. Бях чувала, че идеята на реконструкциите на това прочуто място ще е свързана с построяване на арт център и Дом на занаятите. Получилото се може и да не е съвсем (да не кажем изобщо) според слуховете и усвоените средства по проектите, но характера си е налице (както винаги е бил). Кича също. Мултикултурализма - и той. Изобщо - мултито от всякакъв вид е задължителното ядро на всичко случващо се тук. Мулти и то по много.

  Ако нямате какво да правите, правете го на Женския пазар!

Космос върху една клечка за зъби

                                                                                                                                      снимка Георги Шишманов                                                                

 Изгубих около 17 минути от живота си пред гардероба, нещо, което дъщеря ми прави ежедневно, за много по-малко време и твърде сполучливо, бих казала. Това личи по нейният успешно оформящ се стил. А това, че аз не го правя - личи по моята неглиже философия, да я наречем, за да не използвам мърлящина, калпазанщина и подобни, не толкова изискано звучащи определения.

 След като от четвъртък вечерта, когато съвсем случайно разбрах за това СЪБИТИЕ, не спя добре поради вълнения във връзка с предстоящият концерт, закупуването на билети, всички сценарии за вероятни обстоятелства, които могат да застрашат провеждането му или присъствието ми, най-после го докарах до тоалета. Много харесвам хора със стил и постоянство, но за себе си да отделям толкова внимание и старания - не, изобщо не е за мен, НО! В този ден, всичко си заслужава всякакви жертви от суетно-естетически-етикетно естество. Дори си взех очна линия в джоба, която - разбира се - не използвах. И добре, че стана така, защото след като в последния момент едни добър човек (броут ту ми бай Отто - да си жив и здрав, Господ здраве и дълъг живот да ти дава!) ми даде бинокъла си, който си заживя и стана продължение на очите ми за около три часа, нямаше да съм най-вдъхновяващата гледка, освен ако не рекламирах цирково представление в готик стил. Всъщност ничий вид не беше от значение след този могъщ духовен шамар.

 Цял ден бях на подгряване с изпълнения на Мариински с Гергиев - нищо друго и никой друг! Около края на работния ден така бях загряла, че истерично саклетясвах. Аз на първи срещи не съм била така развълнувана.
 В уговореното време, нашата малка стегната група от трима се запозавлича по "Иван Асен" в посока зала "България". Около "Орлов мост" изпаднах в паника, че не знам къде са билетите. Оказа се, разбира се, че са у мен - та те си бяха през всички тези дни, най-пазените листове хартия на света, нещо като "Разписка на Архиерейско наместничество – Добрич, за внесена сума през 1884 г. за издигане храм „Александър Невски“ в София". Може би и още по-пазени. Успокоих се като ги видях и преброих, и проверих, и подредих по места (15то,16то,17то), проверих и преброих отново, прибрах и проверих дали са прибрани и ципът - затворен. Не помня за какво сме си говорили през това време. Обикновено не млъкваме и си искаме думата с вдигане на ръка, но за вчера нямам представа дали я взех тази дума изобщо. Не беше от значение преди предстоящият могъщ духовен шамар.

 Toва е едно от онези преживелици в живота, които подсъзнателно и съзнателно са така невероятно отдалечени и убедително невъзможни за случване, че дори не подозираш, че може да си ги помечтаеш дори. А когато ти се случат пак не можеш да повярваш, защото продължава да е нереално. Но вярваш или не, след това си някак мълчаливо обогатен. Разума изключва, остава само духа. Разтърсен. Събуден. Наелектризиран. Изваден от кутията зарита с рутини, дребнавости, озъбени егота, битовизми, материализми и всякакви подобни -изми - изтупан, изпран, сушен на слънце и летен вятър, разпухен със свеж въздух, ухаеш и лек. Без да асимилира, без да анализира, без да комбинира, или коментира - само си вибрира. Всички неизречими, необобщими, невъзможни и недопустими за ума ми явления в ограничената ми познавателна система, ме обгърнаха в едно сияние. А аз сякаш се преродих за музиката и протягах невидими аксони и синапси към летящите из пространството нишки на Изкуството.

 В началото съжалих, че концертът не се записва. След това благодарих, че е така. Всеки един дори брилянтен запис е далеч от изживяното, точно колкото една съвършена снимка - от душата на мига. Пак може да те разплаче и развълнува, но - по-скоро ти напомня, или втълпява емоция, според субективните особености и моментните обстоятелства. Копието не съдържа трептящото напрежение, дишането на залата, организма на публиката, волята на диригента, на която се отдаваш доброволно, за да те заведе някъде отвъд; не придава колективния дъх, индивидуалния дух и още, и още клетчици с важни подробности и полукосмос неподражаема информация. В концертната зала ходя заради тишината, липсата на поза, принадлежността към Музиката, настръхването на тила, изтръпването на тялото, буците в гърлото, немощта в краката и пълните очи. Ако попадна в състояние "навътре в себе си", се чувствам на място. На сигурно, уютно и тайно място. Мое си. Съкровено.
 Явно не за всички е така. На следващия ден, точно когато си чоплех и преживях бавно и вкусно трошици от емоциището, един екземпляр от нашите арт среди се изходи по въпроса, че този PR (?!?!?! за два дни апокрифни бележчици и тайни съобщенийца, за да не се разбере, че да не свършат билетите... ) му идвал в повече и че добре, че са ни казали кой е Гергиев, за да идем и да се покажем, че сме на концерт; че той самият не е нищо особено (нищо, че дирижира, гради институция и твори Изкуство от преди малкият "разбирач" да е роден изобщо), а ние простаците реагираме така, защото не разбираме за какво става дума... Дано му плащат, за да ги пише такива, че да не останем с другото убеждение. Всеки с тромбона си, както се казва. Но именно заради такива, децата се отказват от музиката и са на ръба завинаги да я загърбят - от подобни "преподаватели" и "специалисти". Не смейте да превръщате тази свещена възвишеност в бойно поле, в изява на горкичкото си его, или в печалбарство на дребно! Не смейте да режете крилете на едва надигналите глави към Изкуството млади творци! Не намирам за честно някой си Никой, попаднал - неясно как - в положение на Някой, да се опитва да надава стържещ вой от тази си позиция.

 А залата просто вибрираше... Да, аз определено не съм била на нещо по-въздействащо от това и всеки има пълната свобода да ме гледа "отгоре", с презрение и покровителствено съчувствие - да заповяда. А на мен - нека все така ми е "зле". Амин!

 А залата просто вибрираше... Заради всичко, обединено от една клечка за зъби. Но това не е просто обикновена клечка за зъби. Диригентската му палка само изглежда така. А от върха й се излъчва онова ефимерно, но оставащо завинаги в пространството съзидание, което одухотворява парчета дърво, метал, черни точки на бял фон и излъчва вяра, даваща живот на всичко това. Вяра и убеденост в тази вяра, принадлежност към този свят, мечти в ноти и безгранично доверие в привилегията да бъдеш част от внушението за общуване с пределна искреност и разголена душа.
 

 До нови усети и съкровени срещи! До нови облагородяващи тайнства! До нови вълшебства и могъщи духовни шамари в... Космоса върху една клечка за зъби.

 А пък професионална статия на свестен език и със завиден музиковедски стил, прочетете тук.

http://www.ploshtadslaveikov.com/kontsert-ot-druga-planeta/