Ниш, Зайчар

Вечер в с. Люлин. Една гледка, едни сладки приказки, една софра, една идилия... Ха, да видим утре дъл' ще станем да тръгнем нанякъде. За втори път основен план е Ниш. Ама не си разплитаме чорапите, ако се успим. Другаде ще е. Утро. Всякакви пилета чуруликат. Пролет, кво да я прайш. Нямаше да ѝ се радваме толкоз, ако беше вечна. А така - като идва периодично и е лелеяно вълшебство. С цялото мотане, все пак ще има време за сръбски приключения. Ето ги и тях. Ниш е готин град. Едно време е бил "средата на българската страна" - според кръстоносец от Първия кръстоносен поход (През 1096 г. през българските земи по Виа Милитарис, тогава под византийско владичество, минава Първия кръстоносен поход). Между 3 и 7 в., градът се заселва от племена от българската група. Част е от Първата българска държава по времето на хан Крум. Известното Нишко въстание от 1841 г. е въстание на българското население срещу несправедливостите при прилагането на Гюлханския хатишериф. Въстанието е жестоко потушено. Точно по това време в Ниш се ражда моят пра-дядо Илия. Семейството тръгва за Бесарабия, но спира в Русе, където се установява. Но по повод Ниш - изпратен заради събитията покрай въстанието, пратеник на френското правителство, отбелязва Ниш като столицата на България. Градът е предаден на Сърбия от Русия през 1878 г., като компенсация за това, че Сърбия не може да се разшири в Новопазарско и Санджак.  Пристигаме съвсем навреме и едночасовата разлика ни е добре дошла - един час назад, далавера :)) Още с влизането в едновремешната крепост (римска, после византийска, после османска...), насреща - пиано. Нещата започват добре :) Е, да, "всичките му ноти свирят едновременно" - както казваше Попандов за акордеона, с който скачаше от един камион в "Щурец в ухото", но пък кукичката за туристите е атрактивна. Пианото принадлежи на Jazz музея, който наистина е първото нещо след входа в комплекса. Иначе неизползваемо, пространството би останало скучно и празно, ако някой свеж ум не се бе сетил за това, за което се е сетил и реализирал. Хвала! :) Единствени посетители сме, заговаряме се с Драган и той пуска на джукбокса изпълнение на Васил Петров. Обикаляме музейчето. Очарователно. Всеки август, вече 30 години, тук се провежда международен джаз фестивал. Разприказвахме се и за фестивални неща, как иначе! Ето на това му казвам Чудесно Начало на Разходка.Тръгваме навътре към комплекса - едновременно парк, музеен архив, културен и туристически център, старини и... спортни съоръжения. От това по-пълноценно използвано място на бивша крепост - здраве. Точно на гърба ѝ, обаче - културен шок. Е, не точно, щот е болезнено познато, но - да речем - изненадващо и връщащо в балканската реалност. Вземаме целият Женски пазар и го изсипваме на площ от два физкултурни салона. Закупихме си ракия. Ама дюлева. И от тук - "Беж, Лиске, да бягаме". Супер, излизаме пак на Нишава. Вдясно - Университетът. Хубава сграда. През реката и сме в идеален център. Мини разходка по малките улички, където е пълно с контрасти от всякакъв тип. Героите са леко изгладнели и докато попиваме атмосферата, активно се оглеждаме за някакви локални кулинаризми. В края на главната и леко вляво, след светофара, има мини площадче, откъдето започва уличката на храната. Изобщо не сгрешихме. Търся си готвач, който да установи по снимка, какво има в една заливка. Доволни и на-ръба-на-преяждането тръгваме обратно по главната. Тъй като няма място ни за десерт, ни за кафе, стискаме ръцете това да се случи някъде на връщане. Тито видя, че по магистралата имаше отбивка за Зайчар, реши че ни е напът. Мда, всички пътища водят до... София, но без уточненията през къде. Аз съм тръгнала да се возя и да зяпам, все едно през къде :) Малко ме притеснява, че на таблото на колата нещо започна да мига и харда ми стърже в тая посока, но и на нос да застана, няма да променя нищо, тъй че - споко. Минаваме през селца като нашите, през мизерия и теснотия като нашите, намираме неожулено място на джазчето и го ожулваме, но главно се чудим - това ли е пътя. Спираме, питам. Момичето се скрива някъде, след малко излиза и казва:"Право, право, само по белата линия". Мхм, ми то "белата линия" къде да те заведе, я. След още няколко десетки километра излизаме на по-главен път. Хубав. Табелите - жълти. Нацъфтяло. Стара планина. Ама няма щъркели, странно. В село Свърлик виждаме Тимок. Ей от тук, значи, започва Стара планина и тъй чак до Черно море. Красиво, бе! Ама както казала ламята, дето живяла през девет планини в десета - "б@си, колко далече...". Ни Зайчар, ни Лесидрен, ни Вълкодав... По едно време ГЧ обобщава:" много се отдалечихме". Аре бееее, верно??? Няма значение, имаме сладолед да ядем в Зайчар! И аз се чудя и се мая, татко кви ги е вършил тук. Щот знам, че е бил първата година по разпределение учител в Зайчар. На другия ден след консултация вкъщи разбирам, че има бургаско село Зайчар, но за момента таз подробност ми е чужда. Стигаме. Тук има фабрика за бира. То май стана алкохолен туризъм тва нашето... Нищо, де, кво! Търсим сладкарница. Джан-джун няма в неделя следобед. 'Ми сиеста... Все пак намираме сладка соц. сладкарничка. Много приятна и широко усмихната сладкарка, как да не ти е сладко. Подавам се навън и виждам как едно момиченце - 10-12 г., в златист клин и същото потниче е застанало пред една кола на аварийки. Продължавам да наблюдавам, защото леко се притесних - готова съм да тръгвам, ако се наложи нещо да помагам. Детето се оглежда, явно ще пресича. След известно време успява. Колата, обаче не тръгва и продължава да си седи по средата на улицата на аварийки. Е, не е Цариградско, но движение си има. Коли заобикалят, изчакват, отбиват... това продължава поне пет минути. Ха, да познаем причината? Мама спря там, за да може детенце да влезе в магазина да си купи сладолед. Сладко, а? :)))) Явно няма да се ходи до Димитровград за паприка у павлаци. Решаваме да си влезем в БГ през другата граница - Връшка чука. При всички положения е по-близко. Ама не знаехме колко. Ами... на 11 км. се оказа. Който иска, нека смята колко "покрай" магистралата е Зайчар :D На границата ми е едно такова мило и родно, влизаме си и съм си у дома. Е, в много широк смисъл, но у дома. Тръгваме по път, дето ако не ви се налага, не ползвайте - към Белоградчик. НООООооооооо... всяка неволя има и добра страна. Село "Вещица"!!! От колко години искам да я видя, ако знаете... ама това е друга история. Даже са две. Фотосесия пред табелата, обожаваният люляк и газ до газостанция, че сме на изпарения вече, но газостанция немА чак до началото на Петрохан. Прибираме се - кой прегладнял, кой с корем на топка от завоите, но пък с люляк и точно-точно стигнали пари за кенчета зайчарско. И ракия. И няколко гигабайта видеа и снимки. За финал - съчетание с мухобойка (един мащабен екземпляр неоантроп гони из стаята една musca domestica). К'во му трябва на човек... трябва му работещ редакторски прозорец в блога, щот това фаорматиране ми скърца по нервите...