Космос върху една клечка за зъби

                                                                                                                                      снимка Георги Шишманов                                                                

 Изгубих около 17 минути от живота си пред гардероба, нещо, което дъщеря ми прави ежедневно, за много по-малко време и твърде сполучливо, бих казала. Това личи по нейният успешно оформящ се стил. А това, че аз не го правя - личи по моята неглиже философия, да я наречем, за да не използвам мърлящина, калпазанщина и подобни, не толкова изискано звучащи определения.

 След като от четвъртък вечерта, когато съвсем случайно разбрах за това СЪБИТИЕ, не спя добре поради вълнения във връзка с предстоящият концерт, закупуването на билети, всички сценарии за вероятни обстоятелства, които могат да застрашат провеждането му или присъствието ми, най-после го докарах до тоалета. Много харесвам хора със стил и постоянство, но за себе си да отделям толкова внимание и старания - не, изобщо не е за мен, НО! В този ден, всичко си заслужава всякакви жертви от суетно-естетически-етикетно естество. Дори си взех очна линия в джоба, която - разбира се - не използвах. И добре, че стана така, защото след като в последния момент едни добър човек (броут ту ми бай Отто - да си жив и здрав, Господ здраве и дълъг живот да ти дава!) ми даде бинокъла си, който си заживя и стана продължение на очите ми за около три часа, нямаше да съм най-вдъхновяващата гледка, освен ако не рекламирах цирково представление в готик стил. Всъщност ничий вид не беше от значение след този могъщ духовен шамар.

 Цял ден бях на подгряване с изпълнения на Мариински с Гергиев - нищо друго и никой друг! Около края на работния ден така бях загряла, че истерично саклетясвах. Аз на първи срещи не съм била така развълнувана.
 В уговореното време, нашата малка стегната група от трима се запозавлича по "Иван Асен" в посока зала "България". Около "Орлов мост" изпаднах в паника, че не знам къде са билетите. Оказа се, разбира се, че са у мен - та те си бяха през всички тези дни, най-пазените листове хартия на света, нещо като "Разписка на Архиерейско наместничество – Добрич, за внесена сума през 1884 г. за издигане храм „Александър Невски“ в София". Може би и още по-пазени. Успокоих се като ги видях и преброих, и проверих, и подредих по места (15то,16то,17то), проверих и преброих отново, прибрах и проверих дали са прибрани и ципът - затворен. Не помня за какво сме си говорили през това време. Обикновено не млъкваме и си искаме думата с вдигане на ръка, но за вчера нямам представа дали я взех тази дума изобщо. Не беше от значение преди предстоящият могъщ духовен шамар.

 Toва е едно от онези преживелици в живота, които подсъзнателно и съзнателно са така невероятно отдалечени и убедително невъзможни за случване, че дори не подозираш, че може да си ги помечтаеш дори. А когато ти се случат пак не можеш да повярваш, защото продължава да е нереално. Но вярваш или не, след това си някак мълчаливо обогатен. Разума изключва, остава само духа. Разтърсен. Събуден. Наелектризиран. Изваден от кутията зарита с рутини, дребнавости, озъбени егота, битовизми, материализми и всякакви подобни -изми - изтупан, изпран, сушен на слънце и летен вятър, разпухен със свеж въздух, ухаеш и лек. Без да асимилира, без да анализира, без да комбинира, или коментира - само си вибрира. Всички неизречими, необобщими, невъзможни и недопустими за ума ми явления в ограничената ми познавателна система, ме обгърнаха в едно сияние. А аз сякаш се преродих за музиката и протягах невидими аксони и синапси към летящите из пространството нишки на Изкуството.

 В началото съжалих, че концертът не се записва. След това благодарих, че е така. Всеки един дори брилянтен запис е далеч от изживяното, точно колкото една съвършена снимка - от душата на мига. Пак може да те разплаче и развълнува, но - по-скоро ти напомня, или втълпява емоция, според субективните особености и моментните обстоятелства. Копието не съдържа трептящото напрежение, дишането на залата, организма на публиката, волята на диригента, на която се отдаваш доброволно, за да те заведе някъде отвъд; не придава колективния дъх, индивидуалния дух и още, и още клетчици с важни подробности и полукосмос неподражаема информация. В концертната зала ходя заради тишината, липсата на поза, принадлежността към Музиката, настръхването на тила, изтръпването на тялото, буците в гърлото, немощта в краката и пълните очи. Ако попадна в състояние "навътре в себе си", се чувствам на място. На сигурно, уютно и тайно място. Мое си. Съкровено.
 Явно не за всички е така. На следващия ден, точно когато си чоплех и преживях бавно и вкусно трошици от емоциището, един екземпляр от нашите арт среди се изходи по въпроса, че този PR (?!?!?! за два дни апокрифни бележчици и тайни съобщенийца, за да не се разбере, че да не свършат билетите... ) му идвал в повече и че добре, че са ни казали кой е Гергиев, за да идем и да се покажем, че сме на концерт; че той самият не е нищо особено (нищо, че дирижира, гради институция и твори Изкуство от преди малкият "разбирач" да е роден изобщо), а ние простаците реагираме така, защото не разбираме за какво става дума... Дано му плащат, за да ги пише такива, че да не останем с другото убеждение. Всеки с тромбона си, както се казва. Но именно заради такива, децата се отказват от музиката и са на ръба завинаги да я загърбят - от подобни "преподаватели" и "специалисти". Не смейте да превръщате тази свещена възвишеност в бойно поле, в изява на горкичкото си его, или в печалбарство на дребно! Не смейте да режете крилете на едва надигналите глави към Изкуството млади творци! Не намирам за честно някой си Никой, попаднал - неясно как - в положение на Някой, да се опитва да надава стържещ вой от тази си позиция.

 А залата просто вибрираше... Да, аз определено не съм била на нещо по-въздействащо от това и всеки има пълната свобода да ме гледа "отгоре", с презрение и покровителствено съчувствие - да заповяда. А на мен - нека все така ми е "зле". Амин!

 А залата просто вибрираше... Заради всичко, обединено от една клечка за зъби. Но това не е просто обикновена клечка за зъби. Диригентската му палка само изглежда така. А от върха й се излъчва онова ефимерно, но оставащо завинаги в пространството съзидание, което одухотворява парчета дърво, метал, черни точки на бял фон и излъчва вяра, даваща живот на всичко това. Вяра и убеденост в тази вяра, принадлежност към този свят, мечти в ноти и безгранично доверие в привилегията да бъдеш част от внушението за общуване с пределна искреност и разголена душа.
 

 До нови усети и съкровени срещи! До нови облагородяващи тайнства! До нови вълшебства и могъщи духовни шамари в... Космоса върху една клечка за зъби.

 А пък професионална статия на свестен език и със завиден музиковедски стил, прочетете тук.

http://www.ploshtadslaveikov.com/kontsert-ot-druga-planeta/