Лето 36-то. Планинско скитане в картинки. Комините-Златните мостове

 Вода, шал със слънчобранна фунция, няк'во горнище (ако завее), залъгалка за ниското ми кръвно, билетчета... Циповете на раницата изжужават и сякаш форсират двигателите на маратонките (Мили какини краченца, вървете да вървим сега, кака ще ви купи специални обувки... ама друг път. Е нее, ще, ще).
 Да живей! Градският транспорт. Като за безавтомобилна любителка на горите и планините, това удоволствие си е направо "brought to you by Столичен Градски Транспорт". Е, разбира се, от съществено значение е и факта, че София е украсена с висока кралска яка а-ла Мария Медичи, наречена Витоша, която прави отровителката още по-привлекателна и все повече от поданиците й, търсят спасение (от какво ли не) точно там - като мравчици сред зелените дантели.
 В автобуса питам "сестра по туризъм" къде да сляза за лифта, тя ме поглежда като "нещо довлечено от котката", но след тежък размисъл все пак ми казва, че той не работи. И аз така прочетох в интернет, но реших, че страницата не е обновявана от зимата и няма начин в отскока на сезона да не работи (моля за извинения сисадмина!). Да, ама има начин. Очевидно и кракояко. След "благата вест" слязох на първата спирка в Драгалевци и хванах гората. Час по-късно някак си се намерих на мястото, на което трябваше, но за по-пряко от Драгалевци до "Бай Кръстьо" минах през Пазарджик. Е нищо, как инак щях да си намокря потника с изхвърлени токсини?
 Всичко върви по описанието, което четох и се ориентирам чудесно и лесно (не че има начин, веднъж намерил пътеката, да се объркаш де... Просто няма от къде другаде да минеш, освен, ако не решиш да не я следваш, разбира се).
Първата запечатана от фото-камерката ми картинка, ме умили.

 Колко ли силни чувства, страхове и противоречия са накарали този човек да издълбае тези думи. Така, че хем да каже на света, хем това признание да си остане забравено и скрито в планината. Защо ли лирическият герой не е намерил смелост да говори с Павлина? Дали са се разминали в живота заради това? Така ли е трябвало да стане? Защо?
 Още мисля за това и виждам плоча на починало момче. Сега емоциите ме захвърлиха в друга посока. Отново въпроси, отново "защо"...
 Чува се вода. Отмива мислите. Няколко метра по-нататък пред мен се открива вдъхновяваща гледка - "Комините"! Трябва да премина през подводна рекичка, която на това място излиза, за да си играе със слънцето. Днес играта е много весела и красива. Жива.

 Алпинисти тренират. Скалата сякаш им помага и ги поддържа с каменни ръце като безгласно насочва захватите им.












Нагоре се открива зелено-зелена фуния, напръскана с пъстри точици и напоена с аромат на лято. Цветята и билките се надпреварват по цвят и мирис.
 

 

Слабичка пътечка се вие нагоре и разсъблича гледката към "Комините", които все едно са на моден подиум и постепенно се показват на ценителите, дошли да се полюбуват на природното съвършенство.

 София ревнува в ниското, че не е център на внимание и ядно изпуска сивкав смог. След мъничко, обаче, се скрива да тъжи сама.

 Пред мен се ширва платото. Тук естественият рефлекс ти изкарва въглеродния двуокис и напълва гърдите ти с чистота. Жив си! И още как! Не можеш да се надишаш, не можеш да се нарадваш, не можеш да си помислиш да си другаде!

 В ляво Черни връх ме чака търпеливо, защото знае, че ще бъда отново там съвсем скоро.

 Тръгвам в другата посока с ясна крайна цел на тази оздравителна разходка за тялото и вълшебно пътешествие за душата ми. Следвам пътеката и се наслаждавам на всичко, родено от природата, което забележа.

 

Асоциации и състояния танцуват в мен, а аз не усещам, че съм широко усмихната, до като не се разминах с едно семейство и не чух собственото си "добър ден", бих казала - изненадващо екзалтирано както за хората отсреща, така и за самата мен. Това предизвика смях без глас в главата ми и остави усмивката на лицето ми, само че вече знаех, че е там. Не знам дали това има значение, но 90% от хората, с които се разминах, решиха да ме заговорят. Интересно нещо е излъчването!


 Предпочитам да се изкачвам. Слизането ме уморява повече.

Въпреки приятното напрежение, което вече усещам, осъзнавам, че вървя в темпо.


 По-скоро от очакваното стигам до целта - "Златните мостове". Останах почти шокирана. Така е, когато човек реди в главата си очаквания... Почувствах се като в претъпкан курорт - така шумен, така мръсен и така неприятно миришещ. Сякаш някой ме беше телепортирал в друга вселена. Дори ми се наложи да питам къде са същинските образувания. Продавачът на кристали с уморен жест посочи нещо. Продължих нататък и я видях - могъща и тиха каменна река, стоически понасяща това, което се случва около нея.

 







 Побързах нагоре и когато спрях да чувам гласове, настроението ми изплува и усмивката ми се накичи сама. Вървях дълго, след като пътеката се отклони, проправях си път през паднали дървета, изсъхнали клони, наплъстена шума и драки, и излизах на реката достатъчно често, да не би да пропусна някоя удивителна гледка.













 С моята страст към камъните, това място наистина е специално за мен. Някой ще каже - "Е, какво толкова, то е едно и също. Камъни". Е не е едно и също. За мен не е. Когато посоката на реката се отклони и гората започна да става все по-трудно проходима, реших да се връщам надолу. Едва тогава разбрах колко се бях отдалечила. Моето намерение от тук да се върна към Бояна и от дам да се прибирам, почина на място.

 За тези, които ги интересува, автобус за София вече няма, но затова пък върви маршрутка №10, чиято последна спирка е на "Руски паметник".

До скоро връщане!