До там и обратно (До Канада и назад)

Началото


 Полунощ. Чудна нощ! "Малкият" вдига температура и си изкарвам просто прекрасно. Морално ме подкрепя Михаил Кутузов - тригодишния ми полуперсийски котарак. Със сигурност температурата е свалена и с негова помощ, и със специалното участие на окислен етанол, ацетилсалицилова киселина и натриев бикарбонат. Чудо, вече смърдя на всичко това, но не само. Има някакъв блед спомен на зюмбюл - най-новия ми експеримент за тоалетна вода. Получава се нещо като вкиснали китки в парник. Но мисълта ми беше, че детето свали температура и започна да се поти като добиче на южна тераса в 16 часа през юли. Давай едни преобличанки на спящото 50 кг-во. Хубавата страна - сериозен фитнес, тъкмо да не се отпускам. Три часа по-късно и няколко градуса по-ниска телесна температура, ме доведоха до идеята, че същите няколко градуса алкохол в кафето ще ми подействат добре, но... не би. Такива неща в нас не държа, та си останах само с идеята.

 Таксито, което ме заведе до началната дестинация на приключението, беше управлявано от завидно дългокос елемент, твърде свеж (слава Богу!) за отрязъка от денонощието. Той някак заплашително ми разказа и доказа как помнел всеки, който се качвал при него. Обещавам! Много ще внимавам вече къде, с кого и как пътувам, и най-вече какво говоря.
***

 5.00 - летище София, втори перон. Някак си се оказва, че нямам изходящи обаждания и екстра-чувствителния ми адреналин за този час, в комбинация с между 37 и 46 часа разнообразна, но Активност преди това, карат капилярите на очите ми да материализират енергийни стрелички по адрес на... няколко адресата - един корпоративен и един - частно лице. В тоз' чудесен момент, получавам поне входящо от "останалата част на гората", която очаквам на това място, в това време. "Ей, с'я, на входа сме" ме остави с впечатлението, че ето сега идват, защото са на входа. И ми капят очите. И така 23 минути - къв' беше този вход, какво беше това идване, а що е то "ей сега"??? Друго летище може би, друга столица? Друга познавателна система?
 Облак от няколко фигури, около които вибрира комбинация от нискочестотен тътен, вятър в косите и якетата/палтата/шаловете, все едно са на сцената на Майкъл Джексън или Бионсе с вентилаторите под пода, откъслечни кикоти като от тюркърнаутларски курник и очевидно - централна роля в праймтайма на летище София, втори перон!

 Главният отговорник по административно-организационната и културно-масовата дейност на звеното, раздава едни чаршафи с информация относно всички полети, връзки, застраховки и прочие, и този същия облак с тези същите, но малко позасилени вибрации поради мен и въпросните десетки веещи се листове сред чантички, куфари, торби и други неподозирани предмети, които можели да се държат в ръце, се отправя за чекиране.

 Отново заедно на гейта след кратка раздяла, какво биха могли да правят високо образовани, талантливи, някога красиви и все още интелигентни дами 40+++, в пет и малко сутринта? Да разпръскват интелект, разбира се! Правейки си селфита!
 С раздадени амулети, под егидата - буквално (само дето не е козя, а овча кожа...) и преносно на Канадиан Шийп Организейшън, се отправяме към първия ни превозвач. В екипа му най-силно впечатление направи все-в-нещо-обещаващ млад женски екземпляр, все още несвикнал с новите си устни, грижливо намазани с нещо пембяно на мазно-лъщяща основа, още повече подчертаваща хиалурона ли, силикона ли... некомпетентността ми е бездънна, моля за извинение! С моята прескъпа полуроднина, съмишленичка и съседка по място, не успяхме да не забележим, че поради дупчицата, която се оформя в центъра на набалонените джукици, събеседниците на засуканото стюардесче остават с впечатлението за загадъчно подаващо се месесто образувание, вероятно език, запушващ иначе преобладаващо отворената уста.
***

 Красиво е в облаците! Дори само гледката си струва да се посветиш на професия във въздуха.
***

 В Холандия всяка нивица си има собствена вятърна турбина. Ако щеш!

 Минути след тази гледка от няколкостотин метра, вече със земя под краката, дружно, като един истински колективен мозък свързан с централно управление, започваме да си задаваме въпроси за истинността на местоположението ни, защото попадаме в центъра на "Малката булка" - сарита, точки, чалми, гривни, мнооого къри и още, и все по-разнообразни миризми (не аромати). Не е шега, нито е грешка - просто следващият ни полет, за всеобща наша изненада, е на индийските авиолинии. Екзотика.

Същинската част

 Осем часа. Една от нас, на шестия пожела да си тръгне, но не й бяха останали чувствителни крайници, за да предприеме един такъв ход, не че нещо друго...

 Летиш, летиш, все светло. Няк'во ти е сънливо вече, ама е обяд! Три пъти минаха и раздаваха неща за ядене и пиене, но чуждата култура понякога се грижи за линията и трезвеността ти. Много е полезно! И здравословно. Преливащи от благотворност, се приготвяме за слизане. Не за да си ходим, а защото му дойде времето и сме на финалната локация. Като преоценени  мисирки на петъчен пазар се влачим в индийска нишка (актуално някак) и залагаме чий багаж ще липсва. Жалко, никоя нищо не спечели - колкото глави - толкова и куфари. И една раница. Моята.

 Слизаме от аероплана в пек, излизаме от аеродрума в дъж'. Ама се возим в кадиллаааакк. И все още е обяд, и ние сме все така "свежи".

 Сборен пункт достигнат. До следващата дислокация остава неопределено, но обозримо време. Отново е пек. Осъзнаваме си краката и ги използваме. Изглеждаме странно некоординирани, но само отстрани. Ние сме си свикнали. Не е само от времето и разликата. Не е и от EГН-то!!! Опитваме да сме не просто уморени, а социално уморени (вече не се казвало "пиян", а "социално уморен"). Чак до там не се докарахме, но богатият избор на алкохолни напитки спомогна за комфорта ни. Ранен следобед.
***

 Представете си домашен любимец в нов дом от няколко дни. Това сме ние, но с определени претенции за леко разграничение от домашни любимци. Суета! Така ходим и се информираме за всяко кътче на чудната къща на наш'та прекрасна домакиня.

 Може би вече е същински следобед.
 Я, вън имало ела, покрай която сме минали. Изключителна наблюдателност! Все по-очарована съм от себе си.

 Кайзер, наречен КайзерЧО от тръгналата-да-си-ходи-когато-бяхме-над-Атлантика колежка, ни измерва. Най-вече акъла. Дори не искам да си представя до какви изводи е стигнало, кученцето мило.

 Кола по кола започват да ни изнасят по други места. Нашата шестица ще бъде настанена съвсем наблизо в съседния квартал - на около 30 км.
 Път.
   Път.
     Път.
 Пристигаме. О, вече е вечер. Посреща ни померанът Логан, или така известния между нас Ленард, Леополд, Лудвиг, Л-Л-Л-как-беше?, като пред-последния ден го фиксирахме на ЛоганЧО, но пък хазяйката ни, за наше улеснение го споменаваше като Ленард.

 Все още е днес. Бих се обзаложила, че селфитата на летище София, втори перон, се бяха случили най-рано миналата седмица.

 Легло, тъмнина. Тъмнина, тишина. Пълна тишина. Чува се само циклене на хард диск на неформатирана от младостта си машина. Позавъртя, позавъртя, пък се спря. Пак тръгна. Чете си нещо. В един регион. И прескача като игличка на стара доза по винил. Няма отлепяне. Е какво сега, да сляза да бутам ли?! Няма начин. Това е биологичният ми часовник.
 Тишина. Нощ. Звъни телефон. На 15 см от ухото ми възниско, но още по-плътно форте раздира мрака: "Да!... Спа!... Е ко да прая!... Добре, ще ти звънна утре ... Ама тук още не е!!!..."... Тишина. Е, не издържах и се разхилих. Станахме два извора на вещерски кикот. Зловещо.
 Ами сега?? Вън е тъмно, не е за ставане, ама като не ни се спи? Спеше ни се по време на безкрайния обяд в рондо форма и протяжния вариационен следобед. Както каза стопанката на два вълнисти папагала, които като се изкъпят и стават като орли: "да прегледаме пресата" 

(разбирай - да повисим във фейса). Гледал кой каквото гледал, единствената инструктирана по кафе-машина, за мой късмет споделяше другите 80 см от кревата. Е как да не се почувстваш привилегирован като ти донесат среднощното кафе в леглото, а?а?а? Allright?!?!?! ( "Allright" е друга тема).

 По-късно (много по-късно), започна да се развиделява. Имах чувството, че съм изкопала с права лопата поне половин декар изпечена тревясала земя, докато 4-месечно 30-килограмово българско овчарско с дядо кавказец скача по мен и ме хапе (не хапе наистина, а си играе. Намерението е различно, но резултата не). Идеята носи добро физическо натоварване и някаква полза, докато реалността смаза и замаза нестабилната ми психика до пълно размагнитизиране на пистите. Табула раза на 41. Уха! Светът е едно чудесно място, пълно с нови неща!
***

 Къщата се раздвижи. Оказа се, че е шест часа. Готови за подвизи, но с неясна програма, си останахме с готовността. Доста време убихме в ахкане и охкане от възхита по дома на нашата любезна домакиня. После огромен додж дойде да ни отведе до "наблизо", в съседния квартал, в щаб квартирата. Недоспали, преяли и със симптоми на начален кофеинизъм, 30 км. по-късно сме в централата. КайзерЧО ни проверява една по една на пропускателния пункт. Преброи си стадото и с чувство на изпълнен дълг, отиде да се занимава с по-стойностни неща.

 Втора серия на "Домашен любимец в нов дом".

 Нещо като репетиция. Нещо като. Без репетиция.

 Извозване до "ситито", където в джаз клуба ще слушаме родните музиканти, които никога не бях чувала и виждала заедно. Добре, че се озовах на другия край на света, че да ми се случи! Въоръжена с едно цифрово чудовище, с което изпадам в неравна борба за надмощие (която добре прикрито губя), авторитетно и със самочувствие обикалям клуба и уж правя снимки. Щракам и го "докарвам откъм захват и стойка" - каза един професионален фотограф. Важното е да се оставя добро впечатление, а резултата може да се прикрие зад кодовото изречение: "Нямам време да ги обработя". Жестоката истина - няма полезен кадър, а и дори не е ясно какво е обработка, камо ли с какъв софтуер и как. Но тези подробности не се налагат, защото музикантите изпълват пространството и времето с разни там любими мои честоти, вибрации и техните комбинации.

 Някъде в изключително ранни зори, доста преди първи петли, се връщаме в нашето местообитание и след прескочената криза на съня се държим като млади баби, хапнали от специалните кексчета на внуците-тийнейджъри. Нещо, което трябва да е сърцат смях, но с доста тютюн, шкурка, широка амплитуда и завиден динамичен диапазон, оглааасяше града, след шестия чаааасссс, тадаара, дааара, дабада. Темите и обектите причинили тези настроения, "нека останат малката ми тайна". Според класическата максима - "от сън спомени няма", максимално се постарахме да наберем максимални спомени, за сметка на съня. И така десетина дни.
***

 След малко часове ни очакваше закуска със забележителното семейство българи, успяло и преуспяло там далеч. Поканата да посетим един от няколкото им голф-клуба, преди подаръка ни - разходка до Ниагара, поорганизира разпищоленото настроение и ни вкара по леглата. Не че имаше някакъв смисъл, но поне опитахме. Все по-млади, свежи и красиви, след известно време се връщаме в трапезарийката, броейки натискането във възглавниците като почивка и сугестивно се презареждаме с всичко необходимо, за да извлачим деня. Както е казал народа - "луд умора няма" и поради неоспоримите факти,  съвсем ни се получи да сме свежи, отпочинали и заредени.
***

 Имаме си специални и брандирани топчета за голф. Пък!

 Аз си имам около 3 кг. камъни, довлечени от по-основните местенца. За спомен. Вместо магнитчета. Страст. Някои знаят.
***

 Пред клуба ни чака Коди. Коди е от Шри Ланка. Коди кара рейс, който напомня пра-дядото на първия Чавдар и мирише точно така. Коди има някакъв късен iPhone и трябва да го използва, но Коди само има късен iPhone. Коди кара по магистралата за Ниагара. Не успя да се обърка. Коди кара по магистралата от Ниагара. Много се обърка. Полуумрели, с вътрешности някъде - никой не знае къде, съвсем школувано и дисциплинирано успяваме да не изпоприпадаме, дори отиваме на посещение на Българската църква "Свети Георги". Там трябваше да репетираме. Нищо няма да кажа в тоз' момент и по таз' тема.

 Хора, пътища, автомобили и в обичайното време - по никое време - се добираме до временно "нашите" си легла, но след толкова емоции спи ли се?! ...
***

 Утро. Приятно и свежо. Кореспондира ни. Потегляме за училище, за да видим как го прави нашата виновница по въпроса с концентрирано-емоционалното ни присъствие далеч от дома. Ами "показва им как се прави", както казва една от основните фигури между нас преди, сега и завинаги. Училищно хорче с истинско джаз трио! А? Ааа??

 С истинското джаз трио имах честта и удоволствието да споделя автомобил, метро, разходка, приказка-разядка-разпивка-разливка и няколко концерта. Хванах мускулна треска на лицевите мускули и на мозъка. Колкото до концертите - със стопанката на орлите си имаме закачка от лятото по повод началото на едната пиеса, която започва с четки и въздействието им върху вегетативната ни нервна система. В тази връзка, особено втората част на програмата беше внимателно проследена, не само от изпълнителска, но и от емоционална страна, представена от евентуалната проява на пиломоторния рефлекс, който неизменно се появи и трите пъти (не хорото). Изводите се обобщиха единодушно само с поглед. Лошото беше, че в погледа двупосочно стрелкаха онези ми ти там пламъчета, които предизвикват спонтанен и неконтолируем смях. В това само по себе си няма нищо лошо, но когато си на сцена, нещата загрубяват. Ете така се получи мааалко някак... грубо! Много непрофесионално, но надяваме си - останало само между нас и великодушния диригент. Убичъм я таА ж'на! Сменям темата... Добре де, ето - казвам си - знам, че трябваше да помисля друго, нещо извинително, нещо поправително, но се измъкнах от раздралата ме самокритичност като една мокра връв с хлъзгавото: "Да живеят папките с ноти!" (служещи за параван).
***

 Абе, хора, много сме готини т'ва българите! Тази автосугестия си живее в мен и ми е едно скеле, дет се вика, независимо какво съм чула и видяла, ама енергията ми се материализира в малките ни сплотени общества там. Значи може! Браво! Не знам Господ от каква народност е, но със сигурност ни обича. А мен пък съвсем! Като плавен преход към следващото изречение, което няма нищо общо, споделям, че на една вечеря си теглих карта късметче и там пишешe: "I am blessed". Така си е, пу да не ми е уроки! Даже си вързах червен конец на крака, направила съм си снимка на картончето и си го нося и физически в един тефтер. Не че ще го забравя, ама ми е кеф да си го гледам!

 Не знам защо точно сега ми изплува в съзнанието, не знам и какво общо има с благословеността ми, но трябва да споделя едно от най-впечатляващите неща, които видях, по-скоро третото най-впечатляващо (След Ниагарския и Ораторията "Свети Йосиф"), а именно - отводнителната система на мръсните канали. Еми... зарадвах й се, какво да направя. Може би това има нещо общо с третата ми мечта (след космонавт и балерина), съвпадаща с второто ми желание, ако забогатея (след персонален масажист на пълен работен ден): да направя обществени тоалетни. Ама такива за чудо и приказ с място за почивка, със свежи естествени цветя, огледала и т.н. (тогава още нямаше подобни, много съм ги усещала работите, 'ма виж - само не успях да забогатея. Нищо, другият път)

 Мисълта ми е стройна и подредена като най-разпиляната околия на света - Провадийската. В това вече има логика и връзка. Няма да кажа каква.
 ***

 Голямо, широко, много път, голямо каране. Тези хора дали винаги имат под ръка цикатридина супозитории? Ами притеснявам се... И за друго се кахъря - прави пътища, без дупки, без пропадания и натрошен асфалт. Е не заспиват ли, докато карат? То скука, братче. На още едно място съм го виждала това. Но там аромата е номер едно в листата с впечатления. На земя, на живо, на свежо, наситено, богато, сладко, да му се ненаситиш! На няк'ъв модел петрикор, ама не съвсем... Ех, Африка...
 ***

 Идва момент, в който моментите свършват, за да започнат други. Дойде времето и за този - нашето прибиране. Този път летяхме в "Моята карма", не в "Малката булка". Ако някой открива разлика - браво на него.

***

 Резюмето на един турист:

Торонто - фраш, стъкло, бетон, грандоманщина;

Монреал - копи-пейст на европейски културни традиции и тенденции, в различна среда; и найс, и гут;

Отава - центъра и толкоз.

Канада - голяма, отворена, динамична, приветлива, гостоприемна. Но далечна.

Хората - твърде субективно, но пък позитивно.

Хубаво е да си някъде, но е по-важно с кого си. А най-важно е Да Си! 

Генерална пауза.

Голяма усмивка и пълна душа. С корона.

Две черти за край.

Краят

 У дома. Спокойни и тихи след високите обороти през последните дни, в компанията на лошото време и студения дъжд в София, за миг ми мина през ума за строен кръгом и връщане в Канада. Там беше слънчево, свежо и разпъпващо се. Както казах - за миг. Радвам се, че съм си вкъщи. Разбира се, радостта много бързо премина в смях от абсурда - на Schiphol и Pearson International, дори много да искаш и още повече да се стараеш, е напълно невъзможно да се объркаш. На летищенце София, дори много да искаш и още повече да се стараеш, е напълно невъзможно да не се объркаш. Посъбудихме се от объркването и засиленото внимание, но всичко е добре, когато свършва добре - ето го и изхода. Само да си вземем багажа. Ииии, вече всеки се досеща, какво? Че - какво? Багаж нямааа. Как да не ти домилее, ама така да ти домилее, че да ти е драго да утрепеш поне няколко. Ей така безразборно. Който и да е. Все някога с нещо си е заслужил боя. На това му се вика рамкова композиция или пък - проста триделна форма (a b a) - пътуването започна с вътрешноментална буря и завършва с такава, в комбинация с атмосферна. Но, както знаем всичко е неутрално. Украската идва от нашето отношение към нещата и тогава те стават такива или онакива. Та, през смях и само с дамски чантички и ранички, като - цитирам - "едни истински баровки без багаж", излизаме победоносно и влизаме в града, в дъжда, в животите си, за да наваксаме ритъма на ежедневието и да забавим темпото oт промяната. Някъде в точката на баланса, ще разтворим и усвоим топките с впечатления и емоции, събрани в плътна маса някъде из системите ни. Имаме около два месеца за това, защото през юли ни очаква следващата великоемоционална заря.