Защо музиката е най-впечатляващото изкуство

Преди няколко седмици излязох да се видя със стар приятел. Говорихме за какво ли не. Естествено, стигна се и до музика. Тогава той каза:„Музиката е физическо преживяване.“ Като чух това определение, останах толкова изненадана, че не реагирах. Млъкнах и се замислих над това тълкуване, което винаги е било част и от моето разбиране, но не формулирано. Естествено, че в самото начало на понятието музика, когато тя е само трептение, възприятието* е физическо: „Най-първо имаме трептения на отделния тон, който се възприема от слуховия нерв. Трептенията на отделните тонове се съчетават в друга комбинация по-голяма, по-сложна, с общи характерни вибрации. Тия сложни трептения се възприемат от нашето ухо, предават се по слуховия нерв на главния мозък, оттам се предават на музикалния център и от него по асоциативен път към други центрове на мозъка. Тия центрове се активират и се получава реагиране на организма, което става главно в три направления: чрез въздействие на симпатичните и парасимпатичните нерви върху функциите на организма, особено в това отношение представлява голяма важност блуждаещият нерв (Neivus Vagus), който се намира във връзка почти с всички вътрешни органи на човешкото тяло...“ След това, обаче идва и по-широко разпространеното въздействие на музиката, това с което сме свикнали и приели като естествен извор на нейната сила и, съответно, подсъзнателно сме отделили от физическото:“...Второто въздействие се отнася към психомоторните центрове и изобщо психиката, което именно създава настроението и удоволствието у хората. И третото влияние, което музиката оказва, се отнася до умствения свят на човека, света на мислите и идеите.“

(Добран/Влияние на музиката/І.Терапевтично влияние).

В представите ми до сега музиката е била „Израз на неизразимото“(Юго); „Лекота, естественост, жар“(Лист);“Съкровищница на света“(Чайковски);“Възвишено откровение“(Бетовен); “Убежище от самотата“(Джоузеф Адисън ); магия и блаженство;... и власт, и празник, и религията в живота ни; езикът на духа; носталгия; история; мъдрост; ехо на невидимия свят; емоция; мисъл; мисъл на сърцето и чувство на ума; жестока красота... все понятия, които са по-скоро абстрактно-възвишени дори имагинерни, отколкото реални. И като по-скоро възприемана като емоционално явление, музиката представена толкова естествено в новата си чаровна одежда на достъпност, предизвика в мен миг на конфузно осъзнаване, че философския пиедестал на съвършенството и безвремието са всъщност осезаема част от грубата вулгарност на ежедневието. Нека по-скоро го нарека спасителен мост, свързващ еднакво опасните – самозабрава в понятията и безкомпромисно самоунищожение. Но със сигурност, ако те докосне емоционално, тя се превръща във физическа болка, изпепеляваща страст, божествено спокойствие, оставя те без дъх, кара те да плачеш с цялото си същество, да „излизаш от кожата си“ от ярко щастие или животински гняв и безлично безсилие. Като вълшебната лира на Орфей те завихря в дивашки танц или като песента на русалка те приковава безмълвен и миг те дели от поглъщащото безвремие.

Разбира се, за всеки мислещ и чувстващ индивид музиката съществува под различна форма, влияе различно, навлиза или преминава през него оставяйки следи, сенки, спомени - или не, предизвиква асоциации, храни илюзии, дава смисъл - или не...

За мен музиката е като верен приятел – винаги наоколо, никога досаден, способен да разбере и сподели настроение, нагласа, гледна точка, житейски опит. Има „заедност“, „взаимност“, доверие, разбирателство и нищо от това не е компромис, следователно не тежи, не изисква, не очаква. Точно това прави „връзката“ уникална и невъзможна с друг човек, следователно нереална, следователно красива, следователно неповторима и незаменима.

Това е съвършената връзка. Прагматично или мистично, обективно или абстрактно погледнато.

Не знам дали, а и не искам да се нагърбвам с отговорността от твърдението, че музиката е най-впечатляващото изкуство. Тя е изкуство и бидейки такова, е вече в „гилдията“ на възвишеното. Всички членове са въздействащи, за всеки – грубо казано - „потребител“ има предлагане, според индивидуалните търсения и изисквания. Предполагам, че е грозно и грубо да сравнявам изкуството с парче месо за продан, но го правя с цел да избера най-достъпната съпоставка.

Това, което имам предвид е, че изкуствата сами по себе си са извор на вдъхновение, както и на задоволяване на индивидуални нужди. Едни намират себе си в словото, други – в живописта, трети в балета и т.н. Дали като ценител или като съзидател, нагласата е твърде субективна, за да бъде въвлечена и заключена в рамка.

А какво да кажем за комбинацията от изкуства? Не е ли точно това разковничето за най- пълноценно въздействие? Не е ли по-добре музиката да е в комбинация със слово, за да бъде песента още по-красноречива? Не е ли по-въздействащ един филм, който комбинира музика, танц, слово, живопис и всичко това поднесено по най-брилянтния начин, зависещ от естетиката на участниците като автори, актьори, хореографи, художници, дизайнери, оператори, тонрежисьори, инженери, режисьори? По този въпрос може много да се спори, защото – отново – е твърде субективен. Има моменти, в които пиеса за пиано може да ме разтърси; Има моменти, в които четиристишие може да препокрие състояние и да каже всичко, а и повече; Има други, в които занемявам от благоговение пред скулптурен шедьовър; Съответно съм изпитвала и „глад“ за зрелище, пресилен до крайност от съвременните средства на техническите възможности в киното. От друга страна пък, един роман така може да възбуди въображението, че да измести представата за време, място и реалност изобщо, какво остава да се сравнява с филм, пък бил той и най-великолепния или любим?

Може би правилните въпроси са „Кога“ и „Какво“. „Защо“ е излишно, „Как“ - зависещо от първите две, „Кой“ се подразбира.

Кога и какво (кое) изкуство е подходящо – от това съдим за моментния емоционален и от там физически (както видяхме) статус на индивида. Или може би – за това съдим от моментния емоционален и от там физически (както видяхме) статус на индивида.

А „Дали“ всичко това може да преодолее дадено състояние, да предизвика ново, да измести предишното и трайно или временно да разсее досегашното влияние или пък да комбинира старото с настоящото? Отговорът е „зависи“. И този отговор е многопластов и крайно неясен, уклончив и некатегоричен. В определени случаи може - и то доста успешно по благотворен начин. В други – променя самоцелно, става нежелано и оставя негативен привкус.

Въпросите, както и липсата на еднозначни отговори са били и ще бъдат част от тленното ни и незадоволително съществуване, от стремежа ни към по-добро осъзнаване на конкретните, от там и на фундаменталните причини за живота, но като „похитител на красотата, за кратко стъпил на пясъка“, за човек е важно въздействието (като опит за мимолетно щастие). Във всеки един случай то неминуемо съществува със съответен положителен или отрицателен знак. Музиката започва дългия си път на дълбоко въздействие като чисто физически механизми, преминава през мисъл и емоция, за да завърши отново като физическо преживяване.

Несъвършено.

Какво ли е музиката отвъд?

* Възприятието е съвкупност от сензоперцептивни процеси, чрез които се преживяват ситуации във вид на конфигурации от непосредствени цялости,задаващи на субекта предметното и процесно битие на обкръжаващия свят. (Обща психология/Борис Минчев)