Традиция или ретроградност

В детството си доста често слушахме близки и роднини с носталгично-назидателна нотка да казват: "Ех, по наше време как беше... Вие какво ли знаете... Нищо не знаете!". И ние заставахме привидно къде повече, къде по-малко засрамени и слушахме за "едно време". На фона на моите измерения и мащаби, това беше дълбоко в незапомнените времена, е добре де, не чак тогава, но някъде между триаския и юрския период; Настоящето настъпваше бясно и завихряше торнадо, в чието око се озовавахме в лудешки танц, оставяйки му се да ни носи и помиташе всеки дръзнал да му се изпречи на пътя, без значение що за човек е смелчагата. А бъдещето... ееех, бъдещето беше далечно, прекрасно, ярко, обещаващо и подканващо ни да го превземем. През ония години възпитанието беше строго, стереотипно, критериите - високи (уж), наказанията - справедливи (уж), съществуваше насадения чрез страх авторитет. Какво ми е взело и колко ми е дало това време оценявам едва през последните години, но слушайки от собствените си уста да излизат същите изречения, на които вътрешно толкова съм се смяла като малка, си давам сметка за две неща - 1 - остарявам, 2 - цикъла на поколението се е затворил. Какво се е променило за 30-тина години?
Всичко.
Нищо.

баба:
-Еййй, как сме спали под сливата в двора лятоска - мама постеле чергите и се натъркулваме всичките... А как пееха пилетата, не сте чували такива... Ами по жетва? На нивата от тъмно до тъмно! Инак няма. Хляб няма. И пари няма. Млади сте, не помните какво нямане беше... Ха! Играехме на ашици! Играем, до като видим, че се задава тати. Тогава му носим менците да се умие, сяда първо той, пък после ние и мълчим чинно. Като стане - ставаме, не смеем в очите да го погледнем. Как ще му възразиш! Ще възразиш, ама...
майка:
-Ееех, като оправех всички легла и сядах да чета, много смотано дете бях, мама. Чета, не ми се излиза, защото ме е срам. После като ме цапна пубертета, като подивях! След училище на школа, после на тренировка, после на ... (изброява всички активности), а като си дойде татко и няма тън-мън, само да ни погледне и си знаем. Голяма работа беше татко!
дъщеря:
-Много ми беше хубаво детството. Всяко лято ходехме на море и на планина. След като се насвирех - навън. Като свирнеше майка за вечеря - горе, навечеряме се - пак долу до тъмно. Ама изсвиреше ли, ха не съм се качила моментално, ха да видиш ти!
внучка:
-Кое е това нещо, което има дълга коса и красива рокля, държи децата си за ръка, целува ги и ги води на разходка? Ами това, дето държи децата си за ръка, носи раница, води ги на разходка и им се кара?

Какъв е извода? През последните стотина години страхът е бил водеща сила, с изключение (може би) на последното поколение. Респекта/авторитета - смея да твърдя - се е запазил в някаква степен и под някаква форма. Въпроса е кой тип възпитание е по-правилен и има ли абсолютна рецепта за това. "За" Макаренко или "За" Монтесори? Дали факта, че детето ти скача като навито на пружина всеки път когато го погледнеш и изиграва номера си като подплашено животно от цирка говори за нещо повече от дресировка? Доверието кога се възпитава - при оформен характер или още в самото начало на пътя? Правото на глас е ли привилегия само на възрастните? Не трябва ли да се учим от децата си, защото тяхната интуиция е много по-развита и все още не е осакатена от нечии разбирания за ред, традиция и "правилност"? Защо данъка "обществено мнение" е все още твърде висок и колко голям (и в кой смисъл) трябва да станеш, за да те освободят от него? Или трябва сам да се освободиш? Е, тогава не те ли изритват от стадото? Ако се стигне до тук - заслужава ли те стадото? Ако отговора е не, по-добре ли би се почувствал низвергнатия? Ако отговора е не, не е ли твърде висока цената, за да си откупи място обратно в обществото?... Въпросите с етикет "падащ духом" могат да продължат още дълго и с неизменна низходяща посока, но това на никого няма да помогне.

Традицията на добрите порядки, на доброто възпитание, необходимостта от развитие, жаждата за знания, реда, организираността, дисциплината, взаимопомощта, толерантността... Тези добродетели могат да се възпитат много по-трайно без да се обръщаме към консервативни прийоми, основани на страха. Както не може да има доверие и любов към средновековната инквизиция, така не може да се очаква и упование и жар към която и да е цел, чието средство е страха. Подчинение да, но не и пълноценна и плодородна почва, в която да покълнат здравите корени на масивно дърво, което да разцъфва с уханни цветове.

За да ме научиш трябва да ти повярвам, за да ти повярвам, трябва да спечелиш доверието ми, за да спечелиш доверието ми, трябва да си истински (и не трябва да те е страх), за да си истински не трябва да ме лъжеш (и не трябва да те е страх), за да не ме лъжеш, трябва да ме уважаваш (и не трябва да те е страх), за да ме уважаваш , трябва да признаеш, че с нищо не си по-добър от мен (и не трябва да те е страх), просто имаш повече опит и поемайки отговорността да бъдеш родител или педагог, е логично да искаш да споделиш опита си с мен и да ми дадеш свободата на избор - да използвам този опит или да тръгна по свой път. Убеди ме, че нещо е правилно, полезно и интересно и аз ще го спазвам, използвам и практикувам не защото си ми казал, а защото сам съм стигнал до същия извод благодарение на доверието, което си ми гласувал и отговорността, с която се отнасям към твоето доверие. Всичко, от което имам нужда е подкрепата ти. Всичко, от което ти имаш нужда е любов, отдаденост, търпение и мъдрост... Е, никой не казва, че е лесно.

Утопия ли е това? Фантазия ли е вярата в традициите и диференцирането им от назадничавостта? Не мисля. Дано намерим силите да превъзпитаме себе си в здравословни егоисти. Това ще ни помогне да повярваме във възможностите си и да започнем да се обичаме повече. Като започнем да ценим себе си, неминуемо ще разберем по-добре и другите, ще уважаваме свободата, ще спорим градивно и ще раждаме истина.
Не може да е заблуда! Нали?! Или? Поредната химера?