Светкавица освети земята за космическа снимка и обяви началото на зрелищно светлинно шоу. Трясъка на гръмотевицата й залепи тъпанчетата на лятото веднага след саундчека. Дъжда притаи нагнетен мокър дъх и отмери ауфтакт до началото на бясното си виртуозно соло.
Одушевения свят се беше скрил в неодушевените си убежища, само за да пропусне тържеството на живота.
Една луда дръзна да излезе навън и изпълнителите на природния шедьовър я наблюдаваха объркано. Тя тръгна по празната улица и се отправи наникъде, към сцената. Разпери ръце и затанцува диво и освободено, така както само една луда би могла. Любеше се с дъжда, отдаваше се на напоените му ласки, понасяше жадно страстната грубост на задушаващия тътен, пиеше омаята на най-подлудяващият аромат на мокър камък, потъваше удавена в забрава, възкръсваше от електрошока на зареденото небе. 
Падаше лудата. Тялото й се изтощаваше, но тя ставаше и побягваше напред по пътя все по-буйно. Крещеше от безсилие, че тялото й не побира всичките й души, които отчаяно и безуспешно търсеха път навън. И пак падаше... И пак ставаше... И бягаше ли бягаше...
След края на шоуто омаломощените музиканти си тръгнаха без помен. Стана тихо.
Одушевените още се оглеждаха мише зад пердетата на мнимите си крепости, а в оркестрината остана едно спокойно като никога, щастливо неподвижно тяло, чиито души най-после бяха намерили пътя навън. Никой не разбра, но те тръгнаха за следващия концерт от турнето на живота заедно с новите си годеници. Скоро щеше да има сватби между души и стихии, а после щеше да се ражда свобода.