Вдигнах глава. Погледнах пред себе си. Точно там беше бледо-розовия кръг на слънцето. Премина плуващо през галещата ме синкаво-млечна воалена мъгла, разстилаща се наоколо и си отвори път, за да се усмихне памучно-меко. Призрачно видение. Величествено като стихия и благородно като Майка.
А света наоколо беше замрял.
Помислих си за болнавата хладно-самотна луна преди здрач. И се зачудих защо...