Днес видях едно весело дърво, чиито стебло и клони бяха увити цели в бяло и червено, окичени с огромни и пухкави мартенични топки. Излъчваше и предизвикваше усмивка. Закачаше се и подтикваше към закачки. Беше като живо и вдъхваше живот на минувачите, уморени от седмицата, зимата, живота си... На фона на розово-сивото небе преди здрач, гледката беше като вълшебен оазис сред сивотата и мръсотията не само на града, но и в душите.
Отдадох се на усмивката си, сгънах внимателно картината, сложих я във вътрешния си джоб и тръгнах малко по-добра към мястото, което наричах дом. Защото там ме чакаше зажадняла топлинката, на която носех прясна светлинка.