Душата ми...

...Когато я храня с чужди мисли, мислени от чуждоземци, тя претопява историята в приказка - красива, грозна, с поука или без, потресаваща, въздействаща, засмукваща или повърхностна, питателна или пък ниско калорична - каквато и да е, остава си история, случила се - или не, някога ли - или никога, някъде или никъде, защото странично наблюдаващите ни души са гладни.
Душата ми, когато хапва нашенския хлебец и пие родната водица, тогава историята се превръща в спомен, в случка, моя, лична. Изсипва се и ме удавя, увлича ме, или събаря, сяда на гърдите ми и пречи на въздуха да циркулира, лази като милиони стръвно хапещи мравки, чиито миниатюрни гъделичкащи крачка, обаче, ме подлудяват. Не мога просто да отчета емоцията и да продължа нататък, защото съм като неродено, гушнато в себе си и чакащо някой друг да реши съдбата му... Дори не знам за какво разказва, защото новородените на знаят като родените, те усещат без да могат и без да трябва да обяснят. Много по-интензивно, много по-космически реално, много по-чисто, много по-съществуващо и живо, много, много по!
И така до като не свърши разказа. А след това дълго не мога да се върна към просто-някоя-история...