Мисълта се разхождаше по ръба на покрива с леки стъпки на котка. Скачаше грациозно от керемидите на слънчевия връх към разпъпващото се дърво на надеждата, от там надолу към откритата тераса на ветровитото ежедневие, където днес изгуби равновесие и падна ужасено върху калния път на лепкавите лоши новини. Не помръдна. Сгуши се мръсна и уплашена. Затвори очи, но минаващата маршрутка номер "Пик на деня" я принуди да изтича бързо и така се спаси. Поде се плуващо във въздуха и се закрепи ловко на оградата на заетостта. След това бавно и уморено погледна нагоре, облиза наранена лапа, изми с усилие опръсканата с кал козинка, която накрая заблестя на слънцето. То я стопли със звуците си и притъпи болката - както обикновено. Ветрецът на присъствието разнесе почти напълно сянката на случилото се. Наблизо шумно отмина самосвал, пълен с разочарование и тромаво се отдалечи. Мисълта дълго гледа в тази посока, после се върна на огряния покрив, където я чакаха само малките й. Щяха да се радват заедно. На живота.