Това (също) е животът

 Живял някога един добър човек. Умеел и обичал да разсмива хората, харесвало му всички да са весели и света да изглежда по-светъл. Така притъпявал лепкавата хладна прегръдка на тъгата, странното неописуемо чувство, което живеело в него, дълбаело куха дупка, а той дори не осъзнавал какво е то. Не знам дали някога разбрал... но това била Самотата.
 Добрият човек бил самотен още от малък. Не се чувствал обичан, не виждал обич около себе си и не се обичал. Копнеел за времето, когато ще порасне, ще стане най-умният, най-добрият в работата си, ще има достатъчно пари и най-прекрасното семейство - красива жена и две деца. Така си представял той щастието.
 Растяло момчето и вървяло по мечтаната пътека. Четяло много, учило много, знаело много. Случили му се безброй шарени неща. Познал успех и разочарование, интерес и апатия, възход и падение, пределна пълнота и отказ от живота. Видял и преживял много, не разбрал само как да спре тази студена преса, която свивала сърцето му и леденият нож, който разширявал празнотата все повече и повече. Дали защото не искал да види, дали защото се страхувал да разбере или просто защото нямал представа, че пресата е неговата разяждаща липса на вяра в себе си, а ножът - сковаващата слабост?
 Бил чудесен тъжният човек. Бил добър. И обичал да разсмива хората. Но... се страхувал от истината, защото изпитвал ужас от болката. Отричал, затварял се, нападал от страх, бягал, губел се и... хм, не знам дали се е намирал някога... Да, това би било най-страшното. Ако не беше настъпил един прекрасен пролетен ден, когато отдавна голямото момче казало, че е изтощено. Толкова изтощено, че дори собствените му деца не можели да му дадат сила и вдъхнат вяра. Вместо това той се почувствал изтощен и от родителството. И пораснал много, много стар и още, още по-самотен...  Никога не разбрал. Защото никога не се осмелил да погледне в огледалото и да види, че сам отдавна се е изоставил. Че винаги е бил изтощен да бъде.
 А сърцето изтънявало все повече и повече...