За преждата и хроматизмите

 Много обичам да се ровя в огромни кошове с мисли и да ги вадя - чувствам се като дете в магазин с играчки. Обикновено мислите са на снопове и объркани като преждата на баба, след като котетата са я дърпали с часове. Излизат далеч от наредени, изгладени и една по една. По-скоро с изтеглянето на конец, тръгва цяла туфа и почти веднага спира рязко, блокиран от стегнат възел. Тогава точно се събужда детската ми страст - разплитането на всякакви възли - дали с нокти, дали със зъби, дали с леко подръпване няма значение - всеки възел е предизвикателство и колкото по-здраво е стегнат и по-оплетен, толкова по-голямо е удоволствието от чепкането и удовлетворението след това. Допира с материята също е част от обикалянето сред играчките. А изправянето, подреждането и навиването на съответната нишка, ръкойките от идеи, комбинациите, докосването и пристягането на всяка връвчица до като оформяш гъста подредена плитка от размишления, изводи и заключения, е същински десерт - сладък, завършващ и поучителен. 
 Напоследък просто проследявам от къде тръгва влакното и на къде води, после се хващам за някоя, залюлявам се като арпеж на арфа, оставям се на инерцията от тежестта, а тя ме спуска на земята като бляскав хроматизъм. Ако съм успяла да запазя баланс се изправям за поклон пред собствените си прожектори, ако ли пък не... нужни са ми много панери с различна прежда, която да навия на кълбета, за да изплета дълъг шал време, който да топли навехнатото място до като не дойде лятото.