Пук

 Не ми се прави нищо и се чудя какво да направя, за да спре да не ми се прави нищо. С други думи искам да ми се доправи. Нещо.
 Да взема да се впусна в мисли за живота ли... Ами хайде. Ето - животът е печалба от лотария. Дори не знаеш, че някой е пуснал билет за теб, камо ли, че ще спечелиш. Това е най-хубавото нещо, което се случва. И с времето се превръща в още по-хубаво, точно защото осъзнаваш цялата му неочакваност.
 Чудно. Но не помогна особено. Втори опит:
 Какво е времето? Сутринта беше прелестно дъждовно. Вървях си към работа гологлава и ми се щеше да е почивен ден, за да можех да си позволя да се разхождам така вдишвайки с пълни гърди свежестта, до като не премръзна. След това да се прибера и да продължа водното приключение под горещия душ. Даааа. Наистина би било прекрасно. И би станало дори още по-прекрасно заради мисълта, че не живея в "Младост", защото там пак нямало вода, но този път някак си по европейски нямало, защото някой си бил направил свръх труда да положи хипер усилие и да разлепи информиращи бележки по входовете. Браво! Нищо, че в Япония дори не проектират стълбища, защото там тока не е спирал от 1945 година. Не говорим за бедствията, разбира се. Дори не говорим за ток. Да забравим, че сме споменали Япония, а и тя е далеч от Европа. Да се върнем на липсата на вода в софийския квартал "Младост" и ярко-червената огромна точка за труда по предоставянето на информация за неоставянето на избор, но за сметка на това - оставянето пред свършен факт, че вода няма да има за неопределено време. Но в крайна сметка говорех за дъжда... Карай. Поне някаква мисъл все бърза нанякъде, какво като не мога да си я следя. Като стрелкаща се муха в затворена стая е. Но нали има една приказка - "за лудо работи, за лудо не стой". При мен е "мисли" и винаги "за лудо", но пък точно това ме тласка нататък.  
 До като продължавам да си седя и продължавам да се чудя какво да направя, защото нищо не ми се прави и се сетих да се зачудя и за още нещо и не щеш ли, след малко хоп! извод - "Чрез кавга към прогрес"! Не ви трябват подробности. Просто ми вЕрвайте. Отвориш ли си устата, още повече като не са свикнали да го правиш, после става мирно, тихо и спокойно като в болница, един час след като са раздали хапчетата.
 Сякаш на апатията започва да й писва от мен. Имам чувството, че след още едно последно усилие ще е изчезнала нанякъде, но за сега все още кади задушливо и то тук.
 Петъчно. Следобедно. Мокро. Работя си кротко и бездарно и ме напушва смях, но смея ли да се изхиля? Не смея, наоколо е нервно. Обмислям (използвах тази дума и производните й повече от колкото е населението на Монголия) сложните словосъчетания със смисъл, за който знаят само двама души. Те са следните: "Законът на Кактуса", "Постулатът на Интензитета", "Философията на Баланса". Какво да ви кажа... каквото и да е вложено там, изложеното са си излагащи оправдания. Или обяснения (я как звучи!), но двете думи са синоними, в края на краищата. В тази връзка имам любими евфемизми. Те са в графата: "Най-обичам на тъп да приличам". Цитирам някои от тях:
- защо не те срещнах по-рано / абе много ми е гот, ама не чак толкоз, че да си разваля рахатлъка и удобството.
- ако ти свършиш моята, ще ти помогна / не ми се занимава, мързи ме.
- не мога да реагирам / дезорганизиран съм и се дразня, ако ще трябва да се организирам. (Понякога се замества с "Обади ми се след 22.30")
 Както и избрано от графа "Равенства" (без братство):
- искам = мога.
- не мога = не искам. Не точно, че не искам, ами искам нещо друго.
- "здрасти :)" = 100 милисекунди / във връзка с "извинението" - нямам време, много съм зает/а
- ох, днес беше незапомнена лудница = забравих да...
- искам да се посъветвам с теб = аз ще се фукам, ти ще ме слушаш и ще казваш "браво" достатъчно често, защото съм велик, разбира се!
и т.н., и т.н.
 Та смешното се пързаляше като плоскост върху наниза от топчести цитати. За лудо пак разсъждавам: Как ли биха се възприели хората, които ти ги говорят тези и подобни, ако можеха да се видят през твоите очи? Засрамени? Жалки? Само смешни? Или обидени? Или изненадани дори? Зависи от това как възприемат глупостите, които говорят. Знам едно и то вече не е смешно - безсилието не може да се преиграе. Винаги се забелязва, защото е крещящо и именно то води до комплекса, който създава абсурд. Това е сериозно, не просто тъжно.
...
 Яяяя! Отивам да направя списък за покупки, че си запланувах прекрасна вечер за утре.
 Явно неприятелят "не-ми-се-прави-нищо" в крайна сметка направи нещо. Направи "пук", а аз си имам нова терапия.