Приказка за автосугестията

 Как се започва история? С "имало едно време..." нещо. Ами ако не е имало? Нито време, нито нищо? Как да разкажеш за важността на мираж? На представа, чието съществуване придобива значение благодарение на това, което му отдаваш като роля, участие, влияние. Натрупва опит благодарение на спомените, които му посвещаваш, а тези спомени го разполагат във времето, което ражда история. Не е ли (относителна) истина, че ако решаваш нечия съдба ти си нечий Бог? Било на абстракция като кое да е понятие, било на материя, дори това да са собствените ти клетки. В тази последователност, всеки разказвач е идол за приказката си, както е всеки човек - кумир за живота си.
 Една сутрин видях усмихнато лице в огледалото. Колко приятно начало на деня! Хубаво е да виждаш усмихнати хора, дори това понякога да сте само ти. Няколко следобеда по-късно, до като правех рутинно нещо досадно и неважно, случайно вдигнах глава към огледалото. Стреснах се! Много добре изглеждах, ще каже човек заблудено, че съм най-малко щастливо влюбена, по-вероятно бременна, най-адекватно - изпълнена до последна фибра със съдържанието на термина "блаженство". Изглеждах някак си грееща, спокойна, мила, "бяла" и добра. Това, което ме изненада беше последвалият въпрос - защо толкова се "шокирах" от излъчването си? Може би, защото не се виждам често така, което или не е вярно и без значение, или напротив - вярно и притеснително. Това, което си случих след това беше да избера удоволствието от спомена на видяното и да повярвам на очевидното, не на душечувстващото. Като същински гръмовержец реших съдбата на разсъжденията си за останалата част от деня, които бяха в тотален синхрон с вълшебното пролетно време навън и завърших ефимерната си като сапунен балон история със "слънцето в мислите й живя дълго и щастливо като осветяваше и топлеше цялата й вселена от светове".