Абиотичните намират, стига биотичните да търсят

 -Мамо, принцовете са заблудени! - малко ядосано и крайно разочаровано извежда дъщеря ми, след наблюдението, че принц Зигфрид се подлъгва във фалшива Одета, принц Ерик сбърква Малката русалка, принц Стефа'н обърква Марулка... Потискам първоначалния импулс да се изсмея, прегръщам я нямо и се запитвам - дали е виновна магията на злодея в лицето на Ротбарт, Урсула и Готел, или факта, че принцовете не обичат със сърцата, а с очите си? А и тази магия не е ли точно резултат за провален тест на сърцето? (Е, не на физиологичната му дейност, за късмет на тестваните) Нека не се приема за сексистко тълкуване, защото Mаpко Зимcа, Андерсен и Клиф Руби са мъже.
 Като контрапункт пък е Красавицата от "Красавицата и Звяра"(отново автор мъж), която усеща дори отдалеч, че любимият й е в опасност и тръгва веднага, за да бъде до него. А самата Малка русалка не избира ли съдбата си с откритото съзнание, с посветената си и отдадена душа, че фаталният й край е твърде вероятен?
 Емоция срещу разум и естроген срещу тестостерон. Никога не съм си позволявала да закичвам хората с "мъжки" и "женски" категории. Вместо това определям (и то за себе си) постъпки, реакции и действия индивидуално и личностно, не полово. Не ми се ще да приема, че за мъжа не е толкова важна любовта, защото имам (поне привидно) редица примери  за противното и реципрочно по отношение на жените. Какво е тогава? Защо малкото ми момиче трябва да си прави логични изводи и да приема за даденост нещо, което не мога нито категорично да опровергая, нито задоволително да й обясня? В крайна сметка не знам дали да се радвам на това нейно сладко и смешно еднозначно "откритие" с двузначен смисъл, защото съм сигурна, че то няма да я предпази от разочарования и това е най-обезоръжаващото в случая.
 По-нататък същата ми малка принцеса изявява категоричното си намерение да си събира джобните и след време да си купува "най-добър приятел". Оставя ме облещена и сякаш, за да ми спести неловкото мълчание ми пояснява, че най-истинските и най-добри приятели са животните - хамелеона Паскал и коня от "Рапунцел", животните от гората в "Снежанка", тигъра и маймунката от "Аладин", енота от "Покахонтас", рибката Флаундър и рака Себастиян от "Малката русалка", дракона Мушу и щуреца от "Мулан", мишките на Пепеляшка... Това дали е случайно? Защо в приказките и историите с хора, в повечето случаи "най-добър-приятел" на човека не е човек, а животно? Дали е странно стечение на обстоятелствата и повтаряща се случайност или е хуманитарна ранна манипулация след не-до-там жизнеутвърждаващите и оптимистични наблюдения, че хората не струваме? И че е по-добре да контактуваме с първосигналните и едносигнални животни, вместо да се самоунищожаваме с човешките си низки номера? Тъжно е, но не мога да не се съглася, че е вярно. Не сме стока, така е. Животно не би те наранило от чиста злоба или комплекс, просто ей така, без причина. В това отношение са по-добри и съответно - логично предпочитани за най-добри приятели, факт. Аз също съм много про-фауна ориентирана, макар да не се отричам все още от вярата в човека, но все повече и с все по-растяща болка - от чист инат... И все пък въпросът стои - тази тенденция в представянето на приказките на какво се дължи?
 Ще си взема някои от камъните ми и ще ги питам. Всичките ми са от далечни и по-далечни места. Знаят много, много са видели, с векове са слушали всякакви истории. Може би ще ми разкажат спомени, преживяни от хора и животни, минавали покрай тях през времето. Може би слушайки ги, ще видя отговори и ще мога да се усмихна на момиченцето ми така, че тя да съзре и намери в погледа ми уверението, че всичко ще бъде толкова наред, колкото тя си го представя.