Sonnolènto Cantabile

 Унес на ръба. Залюляване. Още едно. На следващото ще съм вече от другата страна и там махалото ще спре за неусетен миг, достатъчен за нечий живот. Ще ме отведе като какавида на догаряща свещ на настоящето, за да ме върне утре като любопитна новоизлюпена светулка на бъдещето.
 Какво ли ще открия на мистериозното неподвижно пътешествие? С кого ли ще се срещна? Какво ще ми подскаже там за тук?
 Лекота ме носи на крилете си и полуреално съзерцание се разтваря в усещане за пухен уют.
 Вече съм, където и да е това. А сега съм по-нататък. Поглеждам към преди малко. Снова между два свята. Този на романтика и този на безнадеждния романтик. Не мога да намеря мястото си. Но по пътя си намирам теб.
  Това където-и-да-е, сега е разделено на теб и всичко останало. Ставаш по-голямото Ние. И ми е по Рахманиновски широко, дълбоко, изпълващо, безкрайно, страстно и красиво.
 Тръгваме. Заедно.
 Светулченото ми фенерче осветява отпочиналата инерция на махалото и днес изгрява сияйно пред клепачите ми.
Здравей!
Пожелахме наше утре. Ето!
Но... ти къде си?
Аз тръгнах с теб за утре...

 А настаналото бъдеще ме върна без теб. Дъжда на тъгата измива лицето до усмивка. Обличам музика и отивам на бал без маска.