Бъбрива тишина

 Да ти умре хормона...
Чух се да мисля, когато си погледнах площите епидермис отдолу нагоре, заела поза "свещ" - баща ми ако ме чуе, знам точно как ще изкоментира това, но за собствено оправдание ще отбележа, че използвам йога термина, а не спортно-гимнастическия - тилна стойка. Та като погледнах нагоре към висящото кожно покривало на инак изопнатите ми кокали, си дадох сметка, че това неопределено на цвят нещо постепенно и безвъзвратно заприличва на безцветен пергамент, независимо от децибелите, емоционалния заряд и честотата на рекламите, проповядващи със сектантска страст вечно здраве и още по-вечна младост.
 Затворих очи и залюлях махалото на мислите ми в по-нереални и съответно - доста по-приятни полета. Видях черно-бели кадри на приказно изящество, обгръщащо с мекота и зареждащо с живот. Цветен танц в неподвижността. Безкрай в мига. Необятност в единствена точка, свят в сянката й, вселена от знаци, които само въображението може да нареди в смисъл, а душата да пресъздаде в любов.
 Да, тя съществува. Навсякъде. И е една. Но не спохожда всички. Не и преди да си спомнят. Не се дели на видове като млякото в магазина - обезмаслено, пълномаслено, полу...процентно...едва...почти...ултра...мега...супер... Или е, или не е. А когато е, е чиста, необятна, растяща, безкомпромисна, безрезервна, пропиваща, зареждаща, даваща, даряваща, топлеща, създаваща, прегръщаща, пазеща, силна, непобедима, светла, топла, доверчива, свежа, одухотворена.... и всякаква и още по-, и все по-най!, във всеки прекрасен смисъл. В смисъл на живот.
 "Когато Любовта сложи жива ръка на рамото ти, която усетиш и те дари с поглед, който разпознаеш, пергаментово или не, покривалото на душата ти ще се стопли и тя, от пръснати искрящи песъчинки ще се спои в аморфна дишаща кожа, красяща и сбираща прегръдачно-близко ликуващото ти същество, разпръскващо кристали добра енергия в безкрая. Ще завихри цикъла на безсмъртието и ще овкуси с отговори неспокойно блуждаещите въпросителни не с думи, а с чувства и усещания."
 Отворих очи и този път харесах това, което видях, защото си припомних, че тя е около мен. Като че цялата ми тленност целуна космоса и после се разтвори в звуците, подредени от въображението и родени от Любовта на гения. Отдадох се на музиката. И полетях.