Сънища и относителни реалности

 Един Mомент избяга от мен като игриво дете и се изгуби някъде. Дори не бях забелязала, че го няма - като безотговорен родител! Тръгнах да го търся разтревожена. Пребродих навсякъде. Виках, повтарях името му, но не се обади... Струва ми се, че "слънцеструйно" ми се показа и "слънцегласно" ми се засмя от забвението. Да, ето го. Той е. Моментът между люляка и липата тази година. Звънкият му, нечут от мен до сега глас заглъхна постепенно и той изчезна завинаги, оставяйки ме объркана и празна.
.....
 Косовете ме будят и палитрата аромати на богатите с цвят рози от дворовете на щастливците къщеобитатели, примамливо ме съблазнява. Заслушвам се в разказа:
"Светът е пълен с добри и тъжни хора. С отказали се и примирени хора. С без време помъдрели и обстоятелствено и изчерпателно изпразнени от мечти хора... Затова пък - пълни и пре-пълни с грижи и непланиране на утре-то хора. Живецът в живите добри хора шепти все по-тихичко и се отдава на умората, заспивайки безгласно и незабележимо. Дори не чака вълшебница да го събуди, а по-страшното е, че му е все едно дали ще се събуди...
.....
 Просънувала междулюляково-липовия танц на сезона, дори на знам дали съм будна вече, не знам и дали ми е все едно. А какво ли значи натискането в гърлото, което усещам? Не мога да дишам и каквото-и-да-е излиза на бистри и горещи капки през очите ми. И като в сън се "взривявам на хиляди парченца и се събирам дълго време след това, всеки път когато..."
.....
" ...когато ме прегърнеш. Изчезва времето, мястото, било-то, да би-то. Оставам там вкопчена и ужасена от мисълта, че ето, всеки миг ще ме пуснеш, ще слушам гласа ти за малко, а след това ще ти се усмихвам и ще гледам как си тръгваш. Забързан за твоя си живот. А аз ще си остана в моя и всичкото ми ще пищи от болка. Ще коленича, за да си събирам останките и ще ги лепя с дни. После ще бъда добре до следващият път. И сетне всичко пак ще се повтаря...
  Когато засия светлина в онази мъничка пролука на пропуканата ти стена и ти отвори обятия за мен, аз полетях към теб с всичките си сили и цялото си същество. После ти затръшна каменните блокове, а аз не можах да спра и от сблъсъка се разпилях на ситен пясък. Дълго ще чакам огъня, който да ме разтопи и да ми даде, макар и стъклена отново, форма. До тогава, ще се смитам в лопатката на ежедневието си и ще размахвам ръка пред мислите си, пъдейки всичко, което ми лъха на теб, но колко ми е трудно след като голяма част от живота ми са мигове, картини, образи, звуци, думи, надежди, стремежи, символи, които и ти наричаш свои...
 Не те упреквам, дано ме разбираш. На щастието не се заповядва. Дори поканено, то избира дали да дойде или не. Твоето е дошло и е там до теб, за да стане още по-голямо, общо, ваше! И аз имам щастие. То не заспива вечер преди да го завия и целуна за лека нощ. Но е само мое. А всеки има нужда да бъде множественото число на някого, нали?"
.....
 Дете плаче. Жестоки приятелчета го измъчват. Забързвам нататък и прегръщам детето. Отказва да го изпратя до тях, но се тресе от обида и безсилие. Готова да се нахвърля срещу останалите, момиченце се отделя от другите и се приближава. Според тях плачещото дете е, едва ли не, обещаващ социопат. Като наблюдател на единствена ситуация от техния свят, в която много силни мачкат единствено и слабо, първосигнално вземам слабата, убеждават ме - "зла" страна. Вървим към извода, че умните хора решават проблемите си с разговори, проявяват разбиране и търпение, и че с лошо нищо добро не се постига.
 Оставям ги поуспокоени и продължавам по моя път. Чудя се - ако "единственото и слабото" е наистина толкова агресивно, какво го кара да бъде такова? Колко ли е труден животът му, колко ли е лишено от обич, че да излива болката си по единственият начин, който познава - принципът "нападението е най-добрата защита"? И дълго след това останах с "лошата", макар отдавна вече продължила с моя живот, в моя свят.
.....
 Празна, лоша и сънуваща гледам пред прозореца и виждам уморено слънце, потъващо в тъжна мъгла.
 Чакам ли нещо? - Както въздуха чака дъжд?
 Или някого? - Както пеперудата чака лято?