Introverted for awhile

 Човек не трябва да зарязва дневника си - онзи дълбок шкаф, чиято врата пази неприкосновеността на изплаканите тайни в лепкавата тъмнина на застоялото си всичко. Отварям го и от вътре се изсипват сезони, картини нарисувани с аромати, усмивки или пък сълзи. Изпадат вглъбяване или детинско любопитство, безкрайно сърце и бездънна душа, или пък мъничка като едно, но тежка като много ядра на атоми неувереност. Изсипват се като онези малки и пъстроцветни топки за басейн, заключени до преди миг в голям гардероб. Пръскат се навсякъде и всичко, което можеш да направиш е просто да наблюдаваш лавината. Нямаш време да осъзнаеш, просто избираш дали да се полюбуваш на представлението или да положиш неимоверни усилия да проследиш колкото се може повече топки, запечатали в безкрайността на сферите си толкова много емоции...
 Казват, че просветлението идва, когато спреш да искаш, да чакаш, да се надяваш, да мислиш. Тогава започваш да бъдеш и навлизайки все по-дълбоко, се отдалечаваш все повече. От объркването на хаотичните състояния. Ставаш едно. Ставаш цяло. Ставаш спокойствие, безвремие, безкрай... Може би спонтанната реакция от наблюдаването на шкафа и случващото се със съдържанието му могат да ти подскажат по коя пътека си тръгнал.
 Не се съпротивлявай, просто се остави. За където си готов, натам ще се отправиш.
 Когато имаш моменти на неувереност и се чувстваш слаб, осъзнаването на самовината за тези усещания не те прави по-малко слаб и неуверен, но те дарява със знанието, че не си готов и си далеч от целта. Имаш избор - да продължиш или да се откажеш. Не се съпротивлявай, просто се остави. За каквото си готов, това ще избереш. 
 Ако елементарен и благороден жест към друг адресат не те направи щастлив, а тъжен и лишен, то ти си тъжен и лишен, и осъзнавайки това не ставаш по-весел и имащ, а богат със знаенето, че те чака дълъг път. Ако съм аз - знам, че съм избрала пътя, ако не съм - пожелавам пътя.
  ..."Защо не прочете и не отговори на съкровените ми и дарени ти мои думи, а усети по-силно зова на друга нуждаеща се емоция? Притече се, а моето очакване остави да съзрява в мъдрост. Огромно раздаващо се Добро си, а аз съм дребничка като един и тежка с наноси като цяла кибритена кутийка атомни ядра..."
 Не се съпротивлявам, просто се оставям. За колкото съм готова, толкова незначително малко зрялост проявявам.
 Не се съпротивлявам, просто се оставям. За много вода съм готова и за още повече музика - моите лечители, моята медитация.
 А в дневника ще напиша на нова страница не-ново съкровение:

"

...Аз съм като лотос в спокойна вода, огрян от златен изгрев...
...Аз съм като лотос в спокойна вода, огрян от златен изгрев...
...Аз съм като лотос в спокойна вода, огрян от златен изгрев...
...

-Красиво е - въздъхва замечтано разумът докато сънува приказка, а душата се разплаква от болка и безсилие заради недостижимостта на същата бленувана химера.

Даряваш ми усмивка.
Изконно заложено, но затулено, душено и затлачено, МЕН не съществува. С усет новооткрито рисуваш, изтегляйки МЕ изпод пластовете внимателно, търпеливо и ловко в тънка нишка.
Учиш ме да вървя, а аз вече искам да танцувам.
Скоро ще полетим.

Тихо, възвишено, нежно, страстно, дълбоко и всеобхватно съзидаваме Взаимност.
Свръхестествено се сливаме. Азовете се стопяват и се ражда НИЕ.

Съкровен, свят и достъпен само за теб, Храмът на моята душа бавно се пробужда.

...Аз съм лотос в спокойна вода, огрян от златния ти изгрев...
...Аз съм лотос в спокойна вода, огрян от златния ти изгрев...
...Аз съм лотос в спокойна вода, огрян от златния ти изгрев...
.......................

Окъпана в сълзи от любов, душата отпраща разума на ветробер и се отправя на пътешествие в непознатия Живот, заедно със светлината.
"

 А корицата на Алманаха е облечена с най-близката ми до душата картина, обгърната от аромати, сенки и вибрации. Но, боя се, още не я заслужавам... Хм.
 В каквото вярвам, това заслужавам.