Събота. Ранно утро, все още не личи какво ще бъде времето, но излъчвам цялото си желание (дори съм го сънувала) за перфектни атмосферни условия, така необходими за пълноценното планирано "Прекрасен" на предстоящия ден. Нарамих си раницата, в която до преди две години бих могла да нося и двете деца (сега вече само едното), с намерението да я напълня със суровина за чай.
Автобус, влак и хоп - Лакатник. Бях там преди две години - качих се до кръста на скалите, огледах се от високо, възхитих се на гледката, поахках, позяпах, поплясках с ръце, пък си слязох. Днес целта беше другата страна на ждрелото. Нямах намерение да се качвам на автобуса до селото, щях да вървя до там и после нагоре, до където стигна. Още на пътечката между къщичките, накацали по баира започнаха да ми се кокорят ароматни билки и цветчета на други още по-ароматни, които не познавам. Нахвърлих им се като бясно куче на стръв! Макар и в разгара на лятото имаше свежа коприва, което ме очарова както голям червен балон - малко сомалийче. Понажулих се, ама какво от това. Заплеснах се и си помислих, че дори денят да беше приключил тук и сега, щеше да е достатъчно. Още на първата полянка, кипреща се между къщичките, охранявани от бъбриви и типични представители на птичия и бозайническия селски свят, свалих раницата и се отдадох на благоговеене пред природата с тъпо, дори отсъстващо изражение. Мокрех се в росата и вдъхвах от всяка стиска мащерка, която обирах. Времето спря. След третата пълна торба бъдещ чай и на около 500 метра от началото на отправната точка на похода с леко притеснение от тежестта си метнах раницата. Много бързо забравих за самара, те краката си тропкаха нагоре сякаш нещо ги дърпаше. Гъбите ще да са ги теглили - почувствах се като в руска приказка - "...в гората за гъби". А как миришеше самоооооооооо...
След около час и половина мотане по полянки и мини горички, най-накрая хванах за селото без много спиране - само за по някоя джанка или круша от крайпътно дърво.
На седем километра от гара Лакатник се намира село Лакатник - на пътя под табелата ме посрещна Макс - най-хрисимата каракачанска овчарка на света. Втора въпросителна дали да продължа или да остана да роша кучето, което в един момент да тръгне след мен и да си го доведа в София. Ще го настаня в къщи и ще се изнеса на палатка на покрива, чиста работа! Край на колебанията ми поставиха около седем човека, все стопани на Макс - братче, сестричка, майка им, баба им и пра-баба им и още две лелки, които се запоявяваха зад една ограда и започнаха да го викат. Паралелно с пренебрежителната демонстрация на липса на интерес към всички домашни, Макс ме гледаше все едно съм последният останал човек на Земята, а той - последното живо куче във Вселената. Собственичките ми наредиха да го набия, за да върне при тях, което не се случи, разбира се, но момченцето дойде и го задърпа, до като се отдалечавах от процесията.
Излязох от селото и тръгнах по пътя към хижа Тръстена или Тръстеная - според по-старите и по-новите табели. Тя се намирала на около седем километра от селото. Няма как да се обърка човек нагоре, защото натам се вие широк каменист път, явно непрекъснато използван. По пътя се ширваха ливади и поляни, коя от коя по шумни, заради милионите им ципокрили обитатели. Миришеше на лято в разгара си, но беше свежо заради дъжда, разхладил земята предната нощ.
Малко след селото се видя отбивка, а от пътя по-натам се разбра, че в ниското остава параклис. Това ми напомни за малката църквица в Люлин планина, която посетих за първи път преди няколко седмици...
В гористите участъци, които отменяха поляните, често избиваше влага - прекрасна новина за планинарите! Разминавах се с изворчета, съпътстваше ме успокоителен ромон на водица.
Тук там кокетничеха различни на вид гъбки, от които Кораловата ми се стори най-интересна.
Някак си много си! вече ми се пристигаше до хижата - макар и лека, и зареждаща се с пълна сила, се чувствах уморена и мноооооооого гладна, което не ми попречи да се изкушавам на всяка подобна туфа с мащерка (колкото и да не личи на снимката за какво говоря).
Не след дълго достигнах до заветната точка за почивка. До като унищожавах вегетарианските си тостери (най-вкусните, направени със специална съставка!), наблюдавах хората наоколо. Оказа се, че около хижата, на около 1200 м. надморска височина има около 100 дка малини. Работниците шаваха напред-назад на групички. В един момент вниманието ми привлече едно момче с ремък на рамо, от който висеше някакъв уред, който нито си знае произхода, нито годините. Със сигурност своеобразен Франкенщайн сред аудио устройствата. От него висеше обесен на кабел възрастен и грохнал високоговорител. Толкова се смях, че не можах да реагирам, камо ли да снимам. Възхитих се на изобретателността на малцинствения представител, който "от нищо" беше направил "нещо", за разлика и на фона на "Гениите на техническата мисъл", за които ще спомена след малко. Ей, направо ми напълни душата! Абсолютен шампион беше този малиноберач! Евала!
Та - в същото време, на около 30 метра вече от няколко минути се разиграваше сценката - "Как се опъваше палатката" - в скоби - двуслойната. Отговор - никак! Двама засукани, чистички и спретнатички млади мъже, които не разбрах по чия голяма грешка или подигравка на съдбата бяха попаднали в планината, извадиха от калъфа чисто-новата си палатка. Започна неравна борба между рейките и мъжете. Резултата за 10тина минути стана много на нула за рейките. За мен завинаги ще остане тайна начина, по който най-накрая скелета беше готов. Покриха я и поседнаха да й се порадват. Единият си сложи джапанки, че явно мокасинките му се строиха неподходящи за трудова дейност насред планината. Събраха сили и станаха. Разпънаха покривалото, което въртяха на всички възможни страни, в един момент по случайност улучиха как се слага, но не им хареса. Нарекоха го за хамак и го за****...хвърлиха настрана, може би по-късно щяха да обикалят околността, за да търсят специално решение за опъване на нещо-което-наподобява-хамак. И!!!!! Та-да-да-дааааам! Стигаме до сюблимния момент! А именно - вторият слой на палатката, който представлява импрегнирано покривало, което със скоби се закача за базата на основната. По принцип. Но не и в този случай... Неописуема гледка! Неподправено и спонтанно шоу! След като отново звездите им се наредиха и втория слой дойде на мястото си (единственото, което трябваше да се направи е да се закачат скобите за основата), двамата скаути неудържимо се спуснаха да изтеглят покривалото от палатката, защото по-умният реши, че това е втора палатка и в магазина са им я дали като бонус, но за сметка на това с по-малко елементи за сглобяване. Това беше гвоздеят на програмата! Последваха чупки, врътки, каучук-пози, пълзене, търкаляне, разтягане, дълбане на дупки, трупане на пръст, куки, възли и подобни, литри пот, неподозирани хватки и фази на равновесие, но безрезултатно - несъществуващите елементи на набедената втора палатка не беше възможно да бъдат възпроизведени. Оставиха палатковия лагер в насипно състояние и до като единия просто се скри в хижата, другия се обади на приятел, за да му иска творческо-технически съвет. Разговора приключи преди още да е започнал и омърлушения пишман планинар тръгна по джапанки да се разхожда. Очевидно не след дълго беше дарен с гениална идея. Изчезна в тръс и се появи след секунди с лаптоп и зарядно в ръка. Отне му време, за да реши точно къде иска да отиде, издефилира с луксозните си джапанки между калните локви, обиколи хижата два пъти, влезе, излезе отново, седна пред палатката/ките, стана, тръгна, спря, върна се, пообикаля още малко, след което започна да разплита кабела на зарядното. Изпитах плаха надежда в името на доброто му, че с този кабел просто е решил да се обеси, но не държах да видя развръзката а тръгнах надолу развеселена, но в същото време с натежало от жал сърце и цитат в главата: "Боже, колко мъка има по този свят, Боже..."
...
Почти накрая на тази терапевтична от всякаква гледна точка разходка, се видях с една моя братовчедка по душа.
Срещнах и куче-буфосинхронист, което използваше гласа на дерящия се зад оградата събрат, а то просто седеше и гледаше с чувство.
Долу на гарата едно разярено мъниче ми вдигна най-страшния скандал!
Обещавам да ти донеса нещичко следващия път, мъниче, а това надявам се да се случи скоро!
Винаги съм обичала 13 и 7! Не знам има ли общо, няма ли, но Събота 13ти юли 2013та беше достоен за подражание почивен ден!
Напред към нови съботи!
No comments:
Post a Comment