Черепиш - Лютиброд (Ритлите)

 Обичайната събота и познатия влак. Има малко нововъведения - две скъпи допълнения в човешка сила и по-далечна дестинация. След средноседмично кратко обсъждане и избор между две точки по същото трасе, с капучино от гарово кафе, шеги и закачки, след около два часа сме там, за където сме тръгнали.

 Като видя скали и оглупявам (да, има накъде, макар и трудно!), а тези тук са бели та бели, а небето синьо та синьо! Как да не се мютнеш!

Захласната, но все пак комуникативна, поглеждам за нещо като разписание и го виждам:

 Видът няма значение, важното е, че дава информация (надеждна, надявам се) и изглежда доста... авторитетно.

 Спокойна тръгвам след дружките, установили контакт с някакви още по-големи будали от нас, очевидно в района не за пръв път. С тях се разделихме съвсем бързо, защото точно след прекосяването на линиите аз виждам нещо, което ми се ще да огледам по-отблизо.

Прекалено добрите другарчета ми тръгват по гайдата и попадаме в друго време. Цъфтяло и процъфтявало в близкото минало и за няколкото години самота, препило и давещо се в тъгата си, и избледняващите, но все още живи спомени. В онази така плюта епоха на псевдо комунизма, тук се е помещавала Богословската академия. Имало е стаи, столова, училище, игрище, хлебарница/пекарница и поща дори, било си е функциониращо малко общество, обновяващо се ежегодно, а напускащите забивали на скалите отсреща по един кръст, за спомен и с благословия. От кръстовете видяхме само два, но Благовест - кантонерът от 1993г. насам ни разказа, че някога са били накацали начесто като литургии в църквата.
 Леко открехнатата врата на бившата обител открива сякаш декор в павилион за снимки на филм.

Въпроси и последвали отговори. Следи от красиви иконописи и специфична миризма на забрава...
За това пък навън от усмихнато по-жарко ни посреща настоящото лято в разгара си с къпини, достатъчни за зимнина на кварталите "Младост", "Дружба" и "Гео Милев". Поне.

Можех и да се самоубия от плюскане, добре че бяха двете будни съвести до мен да тръгнат и аз като кудуче след тях, е не веднага...
 След няколко минути тясното пътче се свърза с основния до манастира. Чудно място! Не знам заради жегата ли, но си го представих през зимата - закътан, тих, бял и чист. Дружките ми влязоха в църквицата, аз отидох направо в музея. На тераската можеш да се забравиш, аз аха-аха да я свърша тая, ама зърнах клепалото и като типичен представител на племето "Неизживяно детство" започнах да го разглеждам и дори "клепнах"!

Радост голяма! Попрочетох малко любопитни факти и продължихме. Долу на реката две скали сякаш бяха се врекли една в друга

и пазеха клетвата си пред реката свидетел

 Качихме се до костницата, дала подслон в скалното си гърло на останките на Ботевите четници.

После набелязахме цел - Ритлите. Поразпитахме, казаха ни, че по пътя е най-пряко, след един-два кой oт кой по-неуспешни опита да го избегнем, сами се убедихме, че е така.

Пътят към Лютиброд е изключително живописен!

 

 

 Говорехме си, че в онова "гадно" време, хората са строили... България

 

Не след дълго от далеч зърнахме и "Ритлите". Влязохме в селото, когато слънцето беше най-силно. По една от най-високите улички се изравнихме с причудливото образувание.

Силвана слънчаса...

Ако някога придобиете подобен вид и израз, притеснете се много и вземете незабавни мерки!!!!
Като че имахме нужда от още доказателства за стопяващият се мозък на приятелката ми, че тя настоя да не остави и капчица съмнение - седна от високо и категорично на един бордюр под тлъстата сянка на местен орех, който обаче се нахождаше на главното шосе, при това на кръстопът. Там (сред природата инак, на два часа път от София!!) в облаци прахоляк и газове от преминаващите превозни средства от всякакъв вид - обядвахме. По всичко личи, че гугутката
е доволна

А тук е все така ударена от слънцето, но вече с лек френски-ретро привкус, в компанията на жертвата на деня - невинно младо момче, попаднало в походна лудница...

Най-сетне се нахранихме - колкото с храна, толкова и с тежки метали в газообразно състояние - и тръгнахме към реката.

Стигаме до

и нашата героиня грабва колеца...

след което ме праща да чета табели и да правя снимки... Без малко човек да си помисли, че това вече лекинко е залитнало към нагло, но пък за мен си беше абсолютно пърфект опортюнити да изчезна... поне за малко! Тръгнах. Да чета табели и да правя снимки.

Май е достатъчно. Групата трябва да е поотморила. Връщам се при тях и тръгваме малко по-бързо към Черепиш. Гарата си има натюрморт, само една китка ми липсва вътре, но и така си е добре.

И последни кадри преди влака, в името на рамковата композиция

 

Идва влакът - голяма изненада! Не че идва, ами че е такъв, какъвто е - чисто нов, с прозрачни прозорци, меки и здрави седалки, на всичкото отгоре с перденца. Тъкмо съм се показала през прозореца и си блаженствам, какво виждам според вас?

Именно!
Както и да е, свикнала съм на стрес.
Ха някой да познае, обаче, каква е драмата на тоз' прекрасен ден? Никой не би заподозрял дори, но ще дам жокер - нещо касаещо мойта любима!
Някой?
Предположения?
Наддаване?
Не?
Казвам тогава.
По-точно - показвам

Съсипан маникюр...
...
Нали!?!?!?!?
И аз така си помислих, ама... В подобни случаи просто кимаш, съгласяваш се и потупваш леко по рамото с блага усмивка на лице, че ако мине в агресивната си форма, изтрепала ни е...

Лека нощ!