Денят на София (17.09) зад кулисите

Честит празник, софиянци, софиянци в повече, не-софиянци и всички останали!
 Честит празник именици!

 Едно от най-атрактивните неща, които могат да ви се случат изобщо е да попаднете в творческия хаос на притиснати от времето художествени и технически екипи, броени часове преди изява, която ще се излъчва и то по БНТ.
 Вчера за мен беше един крайно зареждащ и изключително богат на емоции ден, да не кажа просто и просташки, че се съдрах от смях и на ум, и на глас. Съжалявам, че беше за сметка на пънещите се режисьори, постановчици, организатори, художници, осветители, озвучители, оператори и прочие, но... да си призная - точно така си беше - искрена забава на гърба на хора извън графика, оставили всичко за последния момент (поради уважителни причини - ЕСТЕСТВЕНО! и както ВИНАГИ!!!!!), разчитайки някой друг да го е свършил, съответно ако не е - той/те да са виновни.
 Случката е генерална репетиция за програмата, съпровождаща церемонията по връчване на наградите на Столична община за ярки постижения в областта на културата.
 Големият ден за нас - откриваме си сезона и от представянето ни зависи какъв ще бъде краят му. Вълнуващо си е :)
 Казват ни да излезем на сцената.
 Излизаме.(Ах, този театър, колко е красив!!!!!)
 Режисьорът обяснява, че трябва да минем зад пригодената за оркестъра амфитеатрална площадка, да използваме стълбите и да се покатерим най-горе, което е като височина някъде между първи и втори етаж на жилищна сграда. Оказва се, че едната ни колежка има развита акрофобия поради редица падания от сцена, зад сцена, покрай сцена и т.н. в името на изкуството. За щастие не е паническа и тя все някак се изкачва. Всички сме съпричастни и се стараем кой с каквото може да помогне - освен за парапетите, тя предпочита да държи за ръка и някой от мъжете в състава - получава ни се тържествено-задушевна атмосфера. До тук добре. Тя се успокоява малко по малко, останалите се донаместваме и свикваме с местата си. В този момент (през цялото време всички истории вървят паралелно и всяка една структурна единица си маха по задачите, което е добре, но някак понятието "генерална репетиция" изобщо не е подходящо за този момент, в това пространство.) диригентът обяснява на оркестъра (тук и сега) как ще направят преходите, от кой такт на кой трябва да отидат, коя кода ще се свири и коя модулация към кой дял ще отведе. Режисьорът на проекта не спира да говори и моли за внимание, концентрация, отговорност и заемане на позиции. Няма връзка с ПТС-а. Няма връзка с никой. Ако има тя е едностранна. Човекът леееееко се изнервя. Една намахана дама се развърта. Хед сетове се рестартват, всички копчета се натискат по няколко пъти и след типичните български звучни последования от вълшебни думи, привикващи духовете на техниката, както и всички останали духове на помощ (ако не - те знаят къде да идат и какво да правят в подробности), нещата някак сработват, макар не напълно и не за дълго.
 През това време водещите на събитието се появяват и започват да четат по сценарий. Те четат, никой не ги чува, че защо му е на някой да слуша Владо Пенев. Той е достатъчно красноречив и без да бъде слушан. Лекото неудобство в случая е, че трябва да се следи за ключова фраза, която да е знак за следващите събития. Ако не сработи техниката, предполагам, че той може маниерно да развее шармантен шал, да си подхвърли клип-борда, да изпълни Grande Jete или Echappe Battu, да използва съдийска свирка... или каквото и да е. До като си мисля за варианти някой от някъде му включва микрофона и внезапна децибелова вълна ми изпепелява образите. В този вълшебен момент, със засилка сцената тръгва да се върти. Погледите ни се разделят - на ляво към "проблемите с височината" и надясно - към очакваното след около десет дни бебенце, ставащо свидетел на всичко от най-сигурното и уютно място на света - под сърцето на пеещата си майка. Диригента подава и трябва Ха! да се запее. Ха запей де! Акустичните условия са покъртителни, а с цялата шокова терапия наоколо, нещата са "повече от предразполагащи" за музициране! Не стига това, ами и дим пуснаха - то хубавиня, то мисъл, то чудо! На който ума му още не бе напуснал, вече му зайде надалеч и за дълго.
 Никой обаче не спира за уточнение или разбор - оркестъра бичи (единия фагот настоятелно е извън всякакъв ритъм и по-точно няколко такта "встрани", но не спира, упорит човекът. За сметка на това другият дори не си направи труда да се включи). Лично аз се втренчих с интерес в първия, вслушвайки се в алеаторния ефект. На интермедията всички чакаме да чуем какво ще стане, дори и оркестрантите. Имам подозрение, че диригента до някъде си представя новосъздадения копюр-аранжимент в главата и изчаква да разбере дали си е насочил флуидите правилно, които с помощта на професионалистите наоколо да зазвучат най-напред като същото произведение, което се очаква и предполага да бъде изпълнено/чуто, то да бъде разпознаваемо и не на последно място да му се вдъхне живот - по одевски радостен!
 Разбира се, до като се ориентираме и запечатваме последователността, в залата останалата част от кошера си действа. Малко му пречим с нашата дейност и затова те си подвикват още по-силно. След финалния акорд все едно нищо не е станало и никой никого не е забелязал. Може би в един момент е станало леко по-рехаво като шум, обръщат ни внимание и ни инструктират кога и как да се изнесем от сцената. След като сме пак на твърда земя и в пълен състав, нашето мини общество си отива в отредената ни зала "Север" за анализ. Голям смях му дръпнахме! Без подробности около кухненския хумор, ще отбележа тайничко, че си беше ХеСеЗе (хумор-сатира-забава) от'сЕкъдЕ.
 Хапка, пийка, игри и закачки. Свободно време и прекрасно настроение. Няма как инак като си с готини хора!
 В уречения час сме на уреченото място и художниците на театъра идват за оглед на одеждите ни.
 Наш тенор научно издържано им обяснява, че вестибуларният апарат е свързан с вътрешното ухо и е крайно неподходящо да се въртят певци по време на пеене. Неподозиращите творци от институцията домакин кимат. Те, разбира се, нямат нищо общо с тези сценографски решения, но не им се спори с поредните му там артисти и то за неща, извън техните правомощия. Най-вероятно дори не знаят за какво иде реч. Просто ни приемат като типично ексцентрични твари, длъжни да изложат прищевките си. Заемат поза "Мислителят", но в изправено положение, симетрично отвърнали глави на противоположни страни и ни оглеждат. Правят леки корекции по цветовите акценти и си тръгват.
 *Това след няколко минути се оказва напълно излишно, тъй като на сцената сме залети с тъмно синя светлина и плуваме в лилави нюанси. Какъвто и цвят да си си сложил, все изглеждаш в тон, ама нейсе.*
 Слизаме надолу, последни уточнения и трепетно очакване.
 Гонг зад сцената и приятен женски глас изгуква: "Моля оркестърът да се зарежда на сцената".
Пауза.
Шок!
Надоумение и погледи. Всички се кокорим и се чудим да избухнем ли в смях, да се консултираме ли, да не би да не сме чули правилно, но по масовостта и еднаквостта на реакцията се оказва, че няма грешка в чутото. След като никой не може да вземе решение за каквото и да било действие, замълчаваме в унисон с изпъкнали очни ябълки - поне вече си знаем цветовете на очите, ако някой до сега не е бил забелязал някого, вече няма колебания, станахме си още по-близки.
 Запълзяваме в тъмата и се отправяме към въртележката. За радост (все на радост да ни върви! Тематично!) спокойно може да се местим и наместваме, защото откриваме концерта и сме на пусната завеса.
 Зад кулисите е най-интересно, факт! Стига да нямаш работа, за да седиш и да наблюдаваш. Това е бездънна диамантена мина за автори хумористи и сатирици. Например: оркестранти чатят, сменят статуси в социални мрежи, диригенти правят снимки и надъхват музикантите, аз слушам истории за турнета, в които брас секция прави каре белот със замени и съответните коментари по време на спектакли и започвам много жестоко да съжалявам, че като малка не ме склониха да започна с цигулката, или да кандидатствам във ВИТИЗ (тогава). Слава Богу - неведоми са пътищата! - писано било все пак да попадам на такива места и макар и бегло да се докосвам до несравнимата атмосфера на съзиданието в храма на изкуството, изпъстрен и освежен с всичките му издънки, гафове и задкулисни, невидими за зрителя приключения!
 Сигнал за начало. Истукали сме се, опитваме се да изглеждаме в тон с произведението и се борим вътрешно с който-каквото има да преборва - сценична треска, страх от високото, ниско кръвно, влизане на време, първо участие, пеене в прехода без да изглеждаш като погълнала млад таралеж в размножителен период и т.н. и т.н.
 Аз си изчаках чакането да започнем да се въртим не само поради неиживяното ми детство, ами от притеснение да не би да тръгне точно на атаката и нещо да се разколебая с "Freude, schoner Gotterfunken..."
 Две минути безпаметност и адреналин, финални акорди, аплодисменти, смяна на светлината, водещи и... си поех въздух. Брех, то било много хубаво да се диша!
....
 Снимки.
...
На излизане само дето не се спънах в Мими Иванова (миньонче!), с която цял ден се прескачаме.
*Развигор (миньон) и тя са ми в детските спомени с песничката за "Седемте козлета", ама пуста захлупеност! Беше ми неудобно да ги поздравя!*
Орлин Павлов я хваща под ръка и се приготвят за излизане на сцената. Продължавам си по пътя и не мога да зацепя коя е тази позната физиономия, говореща по телефона пред мен. Еми кой друг, Константин Цеков (и той е расъл на музикалност вместо на ръст), разбира се! А тези ФСБ пък колко са ми любими, няма да кажа!!! Ошашавена от този звезден дъжд, изсипал ми се за отрицателно време, тръгвам да излизам от театрото. Пред мен дребна фигурка заключва врата. Обръща се и ми се ухилва. Най-накрая проговарям - Добър вечер, г-н Мамалев, честит празник!
- Е, честит да е, честит да е! - казва той с характерния си веселяшки тон и с широка усмивка, но любопитния му израз изказва, че явно се мъчи да се сети дали и от къде ме познава, ей са го изненадАх! Не ме познава!
 Подминавам си аз и се натъквам на самият Камен Донев. Вече ме изби на смях. Разхилих се и предизвиках масова почуда.
 Излизайки от театъра усетих, че с неудоволствие се откъсвам от специално място, въпреки насъбралата се енергия и силните емоции. В крайно приповдигнато настроение се прибрах в къщи, за да видя записа и цялостния вид на виновника за "седемте часа разлика" в ежедневието, за смеха и незабравимите моменти, за новите познанства, за старите приятели, за другата страна на монетата и за още хиляди прекрасни неща, асоциации и поводи за бъдещи спомени.
 ...
 Който е гледал, е видял каквото видял, ако не е видял - да е! Който е слушал е чул каквото чул, ако не е - да е! Аз няма да коментирам, но имах чувството че съм в пика на някаква наркотична екзалтация, такъв нездрав хилеж ме налегна пред екрана! В един момент смеха ми секна и мигновено се замени с надутост - доживях Камен Донев да е в публиката, до като аз съм на сцената ;) А? А? А? Добре ли е? А?! Еххааааааааааааааа!
...

 Боже, Боже, като недоразвито малко дете съм с тези реакции... Еми, да. Така е. Аз съм и това.
...
 Прекрасен Ден на София. Прекрасен ден на Вярата, Надеждата, Любовта и Мъдростта! През деня си мислех и коментирахме с небезизвестната и изключителна Людмила Чешмеджиева, че имаме нужда всички тези банални и изтъркани от употреба понятия най-после да заемат местата си с цялата си естественост, чистота и простота, като по този начин покажат колко съществени и пълни със съдържание са всъщност. Тайната е, че никой не ни лишава от тях, просто ние чакаме някой отвън да ни ги дарява, вместо да се протегнем и да пием от Извора. Безумно малко е нужно, за да може това да се разбере, осъзнае и почувства, но прекомерното ни Его може да ги крие от Човека цял живот...
 Ех, как мечтая да се събудим. Скоро! Да Живеем, да Съзидаваме, да Оценяваме и да се пълним отвътре. Как искам да се Усмихваме повече и да е Истински!
 Може би естествеността ще ни помогне, а? Може би, ако се отпуснем и бъдем себе си, ако се приемаме каквито сме, без притеснения какво ще кажат хората, ще ние по-лесно, а? Може би бидейки малко по-малко сериозни, малко по-малко вземащи се на сериозно и малко по-малко пораснали, това би ни помогнало, а?
 Много искам да се смея.
 Да се радвам.
 И го правя.

 Защото така  
  обичам!