До Мусала, наоколо и назад

 Сърце юнашко не трай!
 След един ден в София втори опит за Рила. Вече няма време за първоначалния замисъл - Рилски езера-Мальовица-Мусала (или обратно) и се гони поне рамката - демек Мусала.
Първата маршрутка за Самоков е в 7.00. От там на половин час има транспорт за Боровец. Кеф ти лифт (без понеделник и вторник, че има профилактика), кеф ти пеша. По ми е кеф с лифта, че да изляза бързо на високото и да си блея на открити гледки колкото може повече.

 Хижа "Мусала" работи. В съседство вече от доста години правят нещо огромно. Сложени са му слънчевите батерии и гръмко обещава да бъде лъскаво... В същото каре строят и още една масивна постройка на около три етажа. Скоро тук ще е съботно-неделната Витошка, струва ми се. Няма лошо, само дано до тогава се научим да пазим и чистим след себе си, което твърде силно ме съмнява...
 Бум багажа в хижата и нагоре към върха, че нещо пак ми се облачи.

 По лятната маркировка, покрай "Алеко", "Безимен", заслона на "Леденото езеро", малко стръмничък участък за кратко

 и ей го първенецът на Балканите! Колкото можеш да видиш от него поради ниската облачност. Че и вятър почти няма, за да я разгони...

Гордо подпечатвам страничката в "100те туристически обекта", защото за сефте съм приехала тъдява и с огромни надежди се взирам сред облаците, пък дано нещо видя. Не пусна, Мусалицата й нйедна, почти не пусна гледка! Но какво пък. Набрах си камъни, образувах си кариери в джобовете и спокойна, че дори да завее няма да ме отнесе заслизах бавничко надолу.

Твърде ранен час за установяване в хижата и твърде неясни атмосферни условия за друга разходка. В крайна сметка - ей по тая пътечка, пък до където. С вафла и шишето с мен смело се хвърлям в боя. Разбира се, няма как да се съжалява за всяка една крачка на подобно място.
Тръгвам към "Дено".

 Буквално се влача и се наслаждавам на всеки миг, нищо че не е слънчево и ясно. Това забуленото време също си има доста достойнства, се оказва!
 Излизам на реброто, от където във всички страни се откриват нови гледки към различни циркуси. Лъчите си пробиват място сред някое по-младо облаче и правят слънчеви зайчета и заища ту близо, ту по-далеч.

Вече почти съм се хипервентилирала, сякаш някой ей сега ще ми вземе въздуха, знаеш ли. Като си на такова място дори не осъзнаваш колко дълбоко ти става дишането и колко лек ставаш ти...

Разни разнообразни хубавини в привидно еднотипната Пирин-like обстановка (не че съм била в Пирин, ама съм чувала, че там е каменисто и моренисто...), бягащи диви кози насреща и от камъче на цветенце, от облаче на лъч - ей ме горе.

Еми - нямам думи. То нито да се опише, нито да се разкаже, нито пък да се снима. Е, някой може и да може, ама аз по-скоро горещо ще препоръчам посещение, от колкото да правя обречени опити за сакати описания.
Хопа тропа и изкачих "Дено". От другата страна са Студените - Чал, Езеро и пътеки към "Маришките извори", които ако имаш късмет да си намериш местен водач да заведе до там - уху! Чака те щастие! На този етап стигам съвсем малко по-нататък по билото - до "Сфинкса", снимам от високо езерото под "Алеко" и мусаленските пред хижата, и просто се радвам. На всичко! Обичам всички, някои дори повече и най-вече умирам от кеф, че съм извън обхват на всякакви телекомуникационни уреди, съоръжения и системи! Ето какво било да си жив! Но може да е за кратко ;) ГЪБА! Обожавам гъби!

 Печурка на тази височина било рядко явление. Изядох я. Сурова. Е НЯМА ТАКЪВ ВКУС!!! Още ми е на небцето...

Шарени радости за окото.

Сивкава влага с мирис на хлад.

Самата Нежност прегръщана от ромона на ручейче.

И неусетно съм отново долу.

За баланс след това съвършенство - кратък, но интензивен скандал с хижарите. Малко време за отърсване от шамара негативна емоция, че е грехота и пълно пилеене да се ядосваш на такова място, още по-кратка и затворена ядна разходка в тесен радиус, и очакване на евентуален залез, който се е случил някъде, но не и там където бях аз.
Карай де.
Сън. Някакъв.
УТРО!

Мраз.

Приказка.

 Цел - "Иречек". Тръгвам нагоре, ама погледа ми все надолу ходи:

Някой да е мислил нещо за цветове?

Не съм аз. По принцип мисленето само по себе си не ми се отдава, а след подобни гледки съвсем оглупявам...
Това горе е "Сфинксът" гледан от правилното място :)
На билото ме чака гледката от предния следобед, но ако не бях там, нямаше шанс някой да ме убеди, че е същото място! Още по-прекрасно!

Покорявам "Иречек" и поглеждам към "Малка Мусала", свързана с кака й чрез "Трионите" - ах, колко ме привличат...

Само че... няма достатъчно време, а и от изток прииждат тлъсти облаци. Така че си обирам лигите и си обещавам, че догодина пак ще дойда! Тръгвам назад, за да видя пак различни гледки и неподозирани перспективи по същите стъпки.

На това място просто седнах.
Още едно изживяване, което изпитвам за първи път.
ТИШИНА.
Абсолютна!
Ни птиче, ни насекомо, ни вятър, камо ли нещо изкуствено и/или човешко.
Сякаш бях оглушала. Не можех да се наслушам на този непознат за мен до тогава звук! Най-брилянтния! Най-красноречивия! Най-въздействащия. Най-силния! Този, който те води в къщи, който те обръща и връща към "Себе си".
Слънцето малко по-трайно се заседява разголено и сякаш внимава да не ме смути в новото преживяване.
Колко жалко, че нямам талант да боравя с думите, за да дам дори бегла представа на този Космос, в който попаднах... Жалко наистина, жалко... Но пък нали аз си знам :) Пожелавам с цялото си сърце подобни усещания на ВСИЧКИ!

Това ме гледа отсреща, за да изляза мнооооого плавно от ступора, да се върна в "тук" и "сега" и да тръгна лека-полека надолу.

Любов в небето...

Любов във водата...
Любов във въздуха и...

Довиждане, популярна Рила!
До скоро тук и в по-диви и - сигурна съм - стократно по-неподозирани кътчета и красоти, които пазиш! :)

По пътеката към Боровец попаднах на гледки, които заслужават описание в роман, не в някакво си жалко пътеписче, но... това друг път, че е много смешно ли, жалко ли... гротескно и абсурдно със сигурност, и неподходящо за тук.



-----------------------------
След около три часа си бях в София.
:(