Нощта увисна като въртяща се монета във въздуха. Стоп-кадърът на момента завибрира и оглушителният тътен на тишината сякаш стовари Вселената върху ми. Спасителния плащ на надеждата ме покри в последния момент. Тогава, едва оцеляла, си татуирах очакване.
***
Един жълтеникаво-оранжев следобед на широко място с изглед към огреяната планина, стоях и чаках нищо уговорено. Той също беше дошъл. Знаеше за безуговорката. Видя ме, доближи се леко сякаш плуваше във въздуха, очите се усмихнаха, а аз потънах в бездънния кадифен поглед... Тогава, сякаш за да ме спаси, хвана лицето ми, придърпа ме уверено и нереално меко, наклони глава и притваряйки очи ме целуна с най-нежната изпълваща страст. Оплодена, кухата безнадежда роди реалност. Най-естествената, най-единствената, най-мечтаната, най-споделената реалност.
После се прегърнахме безмълвно и глухото време засънува. Бясно преминаващите от тяло в тяло пеперуди зашиваха прегръдката все по-плътно, все по-все_по_ глъщащо. Топлината преминаваше и стопяваше годините мастилено очакване, които намираха изход търкаляйки се по бузите ми.
Космическата красота тържествуваше вдъхновена.
***
Пътувахме и участвахме в приказни пейзажи, станали действителност само заради вината на видялите ги наши очи. С ненаситна любов ги желаехме, а те ни отдаваха девствеността си.
Не си говорехме, не си обяснявахме, не се питахме. Всичко беше ясно. Поглъщахме се, споделяхме се, отдавахме се, просмуквахме се, прераждахме се, летяхме! Ние бяхме едно. Едно. Бяхме ние. Бяхме там. Защото.
Опитомявахме еуфорията с много търпение и любов.
Знаехме.
***
Погалих го с върха на пръстите си по страната, а смачканата ми същност се отпусна и се предаде с това едва доловимо докосване. Погледна ме и разбра всичко. Усмихна се благо, предано и уверително, а аз знаех, че винаги ще е до мен. След половин безкрайност отново можех да съм крехка и да дарявам светлина, вместо да защитавам бдящо и свирепо всякакви крепости. В преоткритата си уязвимост се чувствах по-силна отвсякога!
Пак заплаках от небивало щастие. Сълзите ми къпеха това съвършенство и то заблестяваше още по-съвършено. Можеше ли да е вярно?

Събудих се. Секунди по-късно алармата оповести началото на един вторник в края на зимата.