Нестройни редици от бетонни чудовища. Вкочанени стърчащи трупове и полуразпаднали се бедни изроди в клинична смърт. Някои, тук-таме, след пластични операции, гротескно разкрасени и несъответстващо ярки в това индустриално погребално шествие. Всяка сграда носи непосилното бреме на тухлено-хоросанова история, пропита с отровни газове, опорочена от ръжда и натежала от саждите на човешката глупост. Мрачна подигравка на прогреса, завинаги запечатал вложения в това горд смисъл, някъде далеч през 70-те. Призрачни сенки сред мръсна мъгла, която може да се сдъвче, а вкусът и е токсичен. За кратко те засмуква в състояние на наркоза и безжалостно потиска всички яростно-съпротивителни опити за отскубване и вкопчване в спасителни мисли за различно място. Думата красота тук е табу, а дръзнеш ли да я извикаш на помощ чрез представи и абстрахиране, пропитото ти от блуждаеща смърт същество, застива зашеметено в пареза. Преминавайки сакато през този оазис на разрухата ти остава болната от рак надежда, че не това е бъдещето...
Само няколко километра по-на запад и започваш бавно да се съвземаш от пожелателно илюзорната деменция. Вече различаваш светлина, цвят различен от потресаващата гама на сиво-черното, започваш малко по малко да чуваш отдавна виканите мисли, но скоро изпадаш в абстинентен шок. Отровата на въпроса е прекалено силна - има ли изобщо бъдеще?