Урок по пеене

 Изпънала съм се днес в почивката на припек. Някои от крайниците ми висят като паяци на паяжина, други се провират през кованото желязо на парапета като устремени свински уши към хранилка, изобщо позицията ми е стегната и пълна с живот колкото на преоценена пуйка на петъчен пазар. Пред полуразпад съм и си мисля - "пак се впускаш в ненужни анализи..." И до като замазвам с тежка субстанция и лека ръка различните по характер, но в общо настроение прескачащи мисли, взех та зациклих като изтъпена игличка на износен винил. То поне да беше някоя приятна за слушане мисъл и цикъла по-широк, пък то... Лайтмотивът ми влезе като треска под ноктите. И тъкмо се бях автохипнотизирала на тема "защо бе, мама му стара!!" - което дори не беше въпрос, и чувам познат балансиран глас с позната четвъто-петъчна ранно-следобедна досада:
-Оооооууууффф! Кажи нещо смешно!
-Аз съм умна!
 Идилията се развали от ниско прелитащия шеф, който днес беше в особено суисидно настроение и внасяше свеж пролетен колорит в системата. Нямаше как, трябваше да си прибера някак израстъците и да се приведа в аеродинамичен вид, колкото да се долюлея до работното си място. Там ме чакаше любимият ми  5-см-ов молив с гума-шапчица и неизменния запълнен със задачки лист. Интернационалните другари дружно се включиха - да ги поживи който трябва! и ме изтеглиха ловко, и въз-грубичко за косата от всичките му мотиви, лайтове, въпроси и риторични... То такава гъстота на синхронен ищах за комуникация, нивгаш не е била! Удовлетворително стресирана и изобилно уморена превключих турбото, поради абстрактната човешка глупост - времето, което съвсем конкретно ми се хилеше ехидно и заплашваше да се намеря в най-близкото районно, където да убедя чичковците полицаи, че детето ми не е "непотърсено" или "изоставено", ами си има работеща майка и СОТ-а на това ДЗ се пуска много рано. За късмет ускорението ми покри съответния норматив и тогава започна веселата част на деня: доволни и "за ръчичка", споделяйки избрани моменти от деня, с клонинга се отправихме към училище, от където да приберем другата. Последната ме посрещна по следния начин:"Мамо, много те обичам, ти си най-добрата! Не ме питай защо, нямам отговор" - това изявление в престо и форте ме зашемети, от части заради подозрителната подобност на собствените ми описани по-горе залитания, от части заради погледа на наследницата - учудено-стреснат с елементи на несполучливо прикрита вина. Все още изненадана, отговорих с дебели въпросителни и след 3-те минути тишина успях да натворя едно:"За какво става дума?!?". Получих категоричното:"Моля те, не усложнявай нещата!".
 Улеснени се отправихме към площадката, където да обобщим Първа пролет за трети път (от 20-ти март всеки ден е според някого "Първа пролет". За мен е важно, че е пролет, пък кой номер...). Там стана ясно, че не обичта към мен и добротата ми не си намират обяснението, нито пък че имаме телепатична връзка с малката, най-ми се оказа нарисуван чин, който трябва да изчисти собственоръчно с лични консумативи и тя просто(като мен) ми се подмазваше...
 Скри се наигралото се слънце, а ние се прибрахме там, където всеки ден репетирам - уча сърцето си да пее. Нали трябва да е готово, когато който трябва "ще се появи когато спре да ми е фикс идея". Да бе - от умрял писмо, или по-романтично - поуката от "Спящата красавица" според една аудио версия: Винаги получаваш каквото искаш (принца), само понякога трябва да чакаш по-дълго. Ааааааа... Ееее, така може - значи имам сто години, за да подготвя репертоара! Вече съм спокойна!

p*s* - Имам въпрос: Аз тези сто от кога да ги броя? На 16 бях преди 20. Ако е така ми остават 80... От друга страна аз съм си по рождение заспала, значи ми остават още 64. Но пък ако чакам тепърва да откривам вретеното, охооо...