Петък следобед. Спокойствие в офиса. Заглеждам цветята на колежката, още красящи бюрото й от вчера и се заговаряме как ни въздействат тези благоуханни шедьоври на природата. По този повод се сещам за една случка от преди години с моя много скъпа приятелка. Тя е с изключително благородно излъчване. Неприлично интелигентна и непоносимо скромна. Прилича на мадона - възвишена, спокойна, блага и невероятно добра. Има дълга до кръста кестенява права коса, която винаги носи пусната и тъжен, и дълбок като на кошута поглед. Случката описваше видение, което и днес ми е пред очите: по някакъв повод подарих на Елена бяло цвете и когато тя го взе в ръце с безкрайно ефирни движения и притвори очи, за да се потопи в аромата му, картината буквално ме замая - бялото цвете накара бледата млада жена да засияе, но меко като икона... Бяхме потънали - аз в спомени, колежката ми в разказа, когато от съседното бюро в потресаващ разрез и брутален контраст се чу високочестотна и многобройно-децибелна категоричната автоагресия на шефа с лаконична, но безпардонна спецификация на намеренията му за определено действие в конкретното му място, предизвикана от неволна грешка допусната върху финансов документ...
Скока във времето и мястото отне време, но след като овладяхме излизането на очите ни от ябълките си отдадохме дължимото на неудържимия смях.
На това му казвам оздравителна многоликост на служебната обстановка.